Джон Хокс - Странникът

— Това касае обикновените хора, не нас. Тук не става дума за добро и зло. Неизбежно е. Не можеш да го спреш. Братството вече е изградило системата.

— Родителите ни не са си представяли света по този начин.

— И какво спечелихме ние от това? Нямахме пари. Нямахме приятели. Не можехме да използваме дори собствените си имена и цял живот бягахме. Не можеш да избягаш от Мрежата. Тогава защо да не се присъединиш към тези, които я управляват?

— Табулата ти е промила мозъка.

— Не, Гейб. Точно обратното е. Само аз от цялото ни семейство винаги съм виждал нещата ясно.

— Не и сега обаче.

Майкъл сложи ръка върху дръжката на златния меч. Двамата странници се погледнаха в очите.

— Защитавах те, когато беше малък — каза Майкъл. — Предполагам, че пак ще трябва да го направя.

Обърна се и бързо излезе.

— Върни се! — извика Гейбриъл. — Майкъл! — Изчака няколко секунди и се втурна в коридора. Празен. Нямаше никого. Вратата тихо изскърца и се затвори зад него.

Майкъл седеше на операционната маса по средата на Гробницата. Сестра Янг махаше сензорите от тялото му. Когато свърши, взе един пухкав суичър от полицата и му го подаде. Майкъл го взе и бавно го навлече. Чувстваше се изтощен и му беше много студено.

— Какво стана? — попита разтревожено доктор Ричардсън.

— Къде е генерал Наш?

— Извикахме го незабавно — каза доктор Лау. — В административния център е.

Майкъл взе меча от масата. Като дух хранител той беше преминал заедно с него през преградите. Искрящото острие и златната дръжка си бяха останали същите и във Второто царство.

Вратата се отвори и на тъмния под се появи тънка ивица светлина. Майкъл остави меча на масата. Кенард Наш забързано влезе в стаята.

— Всичко наред ли е, Майкъл? Казаха, че си искал да ме видиш.

— Разкарай тези.

Наш кимна. Ричардсън, Лау и госпожица Янг излязоха през вратата под северната галерия. Компютърните техници продължаваха да надничат през прозорците отгоре.

— Това е всичко! — каза високо Наш. — И изключете микрофоните!

Техниците реагираха като ученици, хванати да надничат в учителската стая — веднага се дръпнаха от прозорците и се върнаха при светещите монитори.

— Е, къде отиде, Майкъл? В нов свят ли?

— Ще ти го опиша по-късно. Има нещо много по-важно. Срещнах се с брат ми.

— Това е чудесно. Можахте ли да говорите?

Майкъл се извъртя и седна на ръба на масата. Когато навремето с Гейбриъл пътуваха из страната, Майкъл зяпаше с часове пейзажа, който се нижеше покрай тях. Понякога се съсредоточаваше върху нещо конкретно и задържаше образа му в съзнанието си за няколко секунди, преди то да изчезне. Сега го завладяваше същото усещане, и то с все по-голяма сила. Образите оставаха в съзнанието му и той можеше да ги анализира до най-малката подробност.

— Когато бяхме малки, Гейбриъл никога не гледаше напред, не правеше планове. Аз бях този, който винаги мислеше какво трябва да се направи.

— Разбира се, Майкъл. Разбирам те. — Гласът на Наш беше тих и успокояващ. — Ти си по-големият брат.

— Гейб имаше много щури идеи. Аз трябваше да съм обективен. Да правя верния избор.

— Сигурен съм, че арлекините са разказали на брат ти всичките си глупави легенди. Той не вижда цялата картина. Не е като теб.

Майкъл имаше усещането, че времето е забавило хода си. Без никакво усилие можеше да види промените в изражението на Наш, макар да настъпваха за частица от секундата. При разговор всичко е бавно. Единият казва нещо, другият чака, после му отговаря. Има шум, движение, объркване — и всички тези фактори помагат на хората да скрият истинските си чувства. Сега всичко се виждаше ясно.

Спомни си как баща му се държеше с непознати, как ги наблюдаваше, докато говореха. Така значи си го правил, помисли Майкъл. Не си им чел мислите, а само лицата.

— Защо ме гледаш така? — попита Наш.

— След като говорихме, оставих брат си и открих прохода. Гейбриъл още е във Второто царство, но тялото му лежи в някакъв църковен лагер в Малибу Хилс.

— Това е чудесна новина. Незабавно ще изпратя екип.

— Не бива да го наранявате. Просто го приберете.

Наш сведе поглед, сякаш се канеше да скрие истината. Главата му леко се извърна и той си показа зъбите в пресилена усмивка. Майкъл премигна и светът отново стана нормален. Времето продължи да се движи напред, всеки нов миг падаше в бъдещето, като плочка от домино.

— Не се тревожи. Ще направим всичко възможно, за да защитим брат ти. Благодаря ти, Майкъл. Ти постъпи правилно.