Джон Хокс - Странникът

Генерал Наш се обърна и бързо излезе. Токовете на официалните му обувки чаткаха. Чат-чат. Чат-чат. Звукът отекваше в стените на Гробницата.

Майкъл вдигна златния меч и го стисна здраво.

Наближаваше пет следобед. Холис и Мая още не се бяха върнали. Вики се чувстваше като арлекин, длъжен да защитава странника, който лежеше на походното легло пред нея. През няколко минути докосваше с пръсти Гейбриъл по врата. Кожата му беше топла, но нямаше и следа от пулс.

Вики седеше до него и четеше някакво модно списание, което бе намерила в шкафа. Беше за дрехи и гримове, за това как да си хванеш мъж, да загубиш мъж и да си наясно със секса. Някой от статиите я караха да се почувства неловко, затова ги преглеждаше набързо. Зачуди се дали ще се чувства неудобно, облечена във впити дрехи. Холис можеше и да я сметне за по-привлекателна, но пък тя можеше да се превърне в едно от онези момичета, които получават резервна четка за зъби и возене до вкъщи на следващата сутрин. Преподобният Морганфийлд не спираше да говори за безсрамните модерни жени и блудниците по магистралите.

— Безсрамници — прошепна тя. Безсрамници.

Думата можеше да звучи като перце или като хлъзгава змия.

Хвърли списанието в кофата за боклук и излезе да погледне надолу към пътя. Върна се в спалното помещение и пак пипна Гейбриъл. Кожата му беше пребледняла и студена. Сигурно беше влязъл в опасен свят. Можеше да е убит от демони или от гладни призраци. Обзе я страх. Гейбриъл губеше сили. Умираше. И тя не можеше да го спаси.

Разкопча ризата му, наведе се над него и притисна ухо до гърдите му. Не чуваше сърцето. Изведнъж чу нещо… Идваше отвън.

Хукна към вратата и видя до празния басейн да каца хеликоптер. От него наскачаха мъже с каски и бронирани жилетки, приличаха на роботи.

Вики затича към спалното помещение. Обви ръце около гърдите на Гейбриъл и го дръпна, но той беше прекалено тежък, за да го вдигне. Походното легло падна на една страна. Висок мъж с автомат влетя в стаята и викна:

— Пусни го!

Вики не помръдна.

— Отстъпи назад. Ръцете на тила!

Пръстът на мъжа започна да натиска спусъка и Вики зачака куршума. Щеше да умре до странника, също както Лъва от Храма беше умрял за Айзак Джоунс. След толкова години дългът щеше да е платен.

Миг по-късно в помещението влезе Пастира. Елегантен, както винаги, с щръкналата от гела руса коса и шит по поръчка костюм.

— Стига — каза той. — Няма нужда.

Високият мъж свали автомата. Пастира кимна одобрително и се приближи до Вики така, сякаш е закъснял за празненство.

— Здрасти, Вики. Търсех те. — Наведе се над тялото на странника, взе меча му и притисна пръсти до сънната му артерия.

— Изглежда, господин Кориган е отишъл в друг свят. Няма нищо. Рано или късно ще трябва да се прибере.

— Някога си бил арлекин — каза Вики. — Грях е да работиш за Табулата.

— Грях. Що за старомодна дума! Разбира се, вие, джоунситата, винаги сте си били старомодни.

— Ти си боклук — отвърна Вики. — Разбираш ли какво значи тази дума?

Пастира я дари с благосклонна усмивка.

— Приеми това като една много сложна игра. Избрал съм страната на победителите.

Мая и Холис видяха хеликоптера на Табулата, когато бяха на няколко километра от Аркадия. Вдигна се в небето и закръжи над лагера като граблива птица — отнасяща жертвата си.

Холис отби от пътя и спря в храсталака под един дъб. След секунди хеликоптерът изчезна зад хълма.

— Какво ще правим сега? — попита Холис.

Мая искаше да счупи прозореца с юмрук, да рита и да крещи — само и само да излее гнева си. Но натика чувствата си в един тесен килер на мозъка си и заключи вратата. Когато беше малка, Тръна я караше да застава в ъгъла и се правеше, че я напада с меч, нож или юмрук. Ако трепнеше или се уплашеше, беше разочарован. Ако останеше спокойна, я хвалеше за куража й.

— Табулата няма да убие Гейбриъл веднага. Първо ще го разпитат, за да разберат какво знае. Дотогава ще оставят в лагера хора да дебнат дали някой няма да се върне.

— Искаш да кажеш, че някой горе ни чака, за да ни убие?

— Да. — Мая си сложи слънчевите очила, за да не може Холис да види очите й. — Но това няма да стане…

Към шест следобед слънцето залезе и Мая започна да се катери към Аркадия. Гъсталакът беше истински лабиринт от изсъхнали растения, напоен със сладкия остър мирис на див анасон. Беше трудно да върви по права линия. Клоните и увивните растения сякаш я сграбчваха за краката и се опитваха да издърпат калъфа с меча от рамото й. На половината на склона стигна до непроходим дъбов шубрак, обрасъл с манзанита. Наложи й се да търси по-лесен път.