Джон Хокс - Странникът

Младата чернокожа не откъсваше очи от доктор Ричардсън, но той избягваше погледа й. Долавяше, че тя е пленничка, но нямаше силата да я спаси. Ако прошепнеше: „Моля, помогнете ми“, щеше да му се наложи да признае собственото си пленничество… и малодушието си.

Причет отвори задната врата на линейката. Гейбриъл Кориган бе вързан за носилката с дебели брезентови каиши, с каквито връзват буйстващи пациенти в спешното отделение на болниците. Беше в безсъзнание. Докато вадеха носилката от линейката, главата му се люшкаше.

Младата жена се опита да се приближи до Гейбриъл, но Пастира я сграбчи за ръката и я спря.

— Стига вече. Трябва да го вкараме вътре.

Още откакто случайно беше прочел лабораторния доклад за хибридните животни, Ричардсън изгаряше от желание да види свръх секретната сграда за генетични изследвания. В лабораториите на партера обаче нямаше нищо впечатляващо. Флуоресцентни лампи на тавана. Хладилници и маси за експерименти. Електронен микроскоп. Миришеше на приют за кучета, но Ричардсън не можа да види никакви опитни животни — и определено нищо, което да може да бъде наречено „снадка“. Пастира отведе младата жена по коридора, а Гейбриъл беше вкаран в една празна стая.

— Мислим, че господин Кориган е прекосил в друг свят — каза Причет. — Генерал Наш иска да знае дали тялото му е пострадало, или не.

— Разполагам само със стетоскоп.

— Направете каквото можете, но побързайте. Наш ще дойде всеки момент.

Ричардсън притисна с върха на пръстите си врата на Гейбриъл и затърси пулса. Нищо. Извади от сакото си молив, боцна младия мъж по петата и мускулите му реагираха. Под зоркия поглед на Причет неврологът разкопча ризата на Гейбриъл и притисна стетоскопа до гърдите на странника. Десет секунди. Двайсет секунди. И накрая един-единствен сърдечен удар.

По коридора се чуха гласове и Ричардсън се дръпна от тялото. След секунди Пастира въведе Майкъл и Генерал Наш.

— Е? — попита Наш. — Добре ли е?

— Жив е. Не знам дали има някакви неврологични увреждания.

Майкъл се приближи до носилката и погали брат си по лицето.

— Гейб още е във Втория свят и търси изход. Бях открил прохода, но не му го показах.

— Умно решение — каза Наш.

— Къде е талисманът на брат ми? Японският меч?

Пастира доби вид на човек, обвинен, че е откраднал нещо. После подаде меча и Майкъл го постави на гърдите на брат си.

— Не може да го държите вечно вързан — каза Ричардсън. — Ще получи рани по гърба, като пациентите с гръбначни увреждания. Мускулите му ще започнат да атрофират.

Генерал Наш май се ядоса, че някой дръзва да му възрази.

— Не бих се тревожил за това, докторе. Ще остане вързан, докато не променим решението му.

На следващата сутрин Ричардсън се опита да се скрие в неврологичната лаборатории, която се намираше в хранилището на библиотеката. Беше му предоставен достъп до онлайн игра на шах на компютъра в изследователския център и партията го беше погълнала напълно. Неговите черни фигури и белите фигури на компютъра представляваха малки анимирани фигурки с лица, ръце и крака. Когато не се движеха по дъската, офицерите четяха свитъци, а рицарите яздеха конете. Отегчените пионки непрекъснато се прозяваха, чешеха се и заспиваха.

След като Ричардсън свикна с това, че фигурите са живи, стигна до нещо, наречено второ интерактивно ниво. На това ниво фигурите се обиждаха взаимно и даваха съвети на Ричардсън. Ако направеше лош ход, фигурата започваше да спори за стратегията и после неохотно се местеше на следващото квадратче. На третото интерактивно ниво Ричардсън не трябваше да прави нищо, само гледаше. Фигурите сами се движеха и по-силните убиваха по-слабите, претрепваха ги с боздугани или ги посичаха с мечове.

— Много работите, а, докторе?

Ричардсън се обърна и видя на прага Нейтан Бун.

— Играя малко шах на компютъра.

— Добре. — Бун се приближи. — Всички имаме нужда от постоянни предизвикателства. Така мозъкът ни е нащрек.

Седна от другата страна на масата. Ако някой надникнеше в стаята, щеше да си помисли, че двама колеги обсъждат научен казус.

— Как сте, докторе? Отдавна не сме си говорили.

Доктор Ричардсън погледна екрана на компютъра.

Фигурите разговаряха помежду си в очакване на атаката. Ричардсън се зачуди дали вярват, че са истински. Вероятно се молеха, мечтаеха и се наслаждаваха на малките си победи, без да осъзнават, че ги държат под контрол.

— Искам да се прибера у дома.