Джон Хокс - Странникът

— Ще идем с пикапа. Правил съм го. Ще ни отнеме седемдесет и два часа.

— Прекалено е дълго.

— Да кажем, че вълшебно килимче ни отнесе право в изследователския център. Пак ще трябва да измислим по какъв начин да влезем вътре. — Той се усмихна на Мая, опитваше се да я ободри. — За да прекосиш Америка, ти трябва само кофеин, бензиностанции и хубава музика. Докато пътуваме, ще имаме три дни да измислим план.

Мая се загледа втренчено през прозореца, после кимна. Тревожеше се, че чувствата могат да повлияят на избора й. Холис беше прав. Всъщност тъкмо той разсъждаваше като арлекин.

На седалката между тях имаше картонени кутии от обувки, пълни с аудио сидита. Пикапът имаше две големи тонколони и два сидиплейъра, един върху друг. Когато се качиха на магистралата, Холис сложи едно сиди и го пусна. Мая очакваше някакъв тъп рап и се изненада, когато чу Джанго Райнхард да свири „Суит Джорджа Браун“.

Холис беше открил скрити връзки между джаз, рап, класическа и уърлд музика. Докато се носеха по магистралата, с лявата ръка държеше волана, а с дясната ровеше из сидитата в кутиите. Несекващият саундтрак на пътуването им преливаше от песен в песен, солото от саксофона на Чарли Паркър се сменяше с многогласното пеене на руски монаси и водеше до арията на Мария Калас от „Мадам Бътерфлай“.

Пустините и планините се изнизваха покрай тях като прекрасен сън, изпълнен с широта и свобода. Реалността не беше част от американския пейзаж: тя можеше да се открие единствено в големите товарни камиони, които се носеха по магистралите и превозваха бензин, трупи или стотици изплашени прасета, които провираха зурлите си през пролуките на някое ремарке.

Холис караше, а Мая използваше сателитния си телефон и лаптопа, за да сърфира из нета. Откри Липата в един чатрум и му обясни завоалирано къде отива. Френският арлекин беше установил контакт с новите общности, които се сформираха в Америка, Европа и Азия — главно от млади хора, които се опълчваха срещу Голямата машина. Една от тези групи се срещаше в един апокрифен сайт, наречен Щутгарт Соушъл Клъб. Въпреки че нито един от тези хакери не живееше в Щутгарт, клубът скриваше истинската им самоличност и им даваше възможност за незабавна комуникация. Липата им беше казал, че спешно се нуждае да разбере всичко за изследователския център на фондация „Евъргрийн“ в Пърчейз, Ню Йорк.

Отначало от клуба изпратиха на Мая вестникарски статии за фондация „Евъргрийн“. След няколко часа членовете му започнаха да проникват в корпоративни и правителствени бази данни. Един испански хакер, Херкулес, проникна в компютъра на фирмата, която беше проектирала изследователския център, и на екрана на Мая започнаха да се появяват електронни чертежи.

— Центърът е голям и се намира в предградията — каза Мая, докато преглеждаше информацията. — Има четири големи сгради, построени под формата на правоъгълник. По средата има сграда без прозорци.

— Как стои въпросът с охраната?

— Прилича на модерен замък. Има триметрови стени. Охранителни камери.

— Ние пък имаме едно преимущество. Обзалагам се, че Табулата е толкова горда й самодоволна, че не очаква да я нападнат. Има ли начин да влезем, без да включим всички аларми?

— Сградата, която е проектирана за провеждането на генетични изследвания, има четири нива под земята. Има водопроводни тръби, електрически кабели и вентилационни шахти, разположени в подземни тунели. Една от шахтите за поддръжка на вентилационната система е на два метра извън оградата.

— Звучи обещаващо.

— Ще ни трябват инструменти за взлом.

Холис пъхна ново сиди и от колоните гръмна денс музика.

— Няма проблем! — извика той и музиката ги тласна напред към безкрайната шир.

Когато донесоха тялото на Гейбриъл в изследователския център, беше почти полунощ. Един от охранителите потропа на вратата на доктор Ричардсън в административния център и му каза бързо да се облече. После го поведе към сградата в центъра на правоъгълния двор. Беше студена есенна вечер, небето беше ясно. Гробницата светеше отвътре и сякаш плуваше в мрака.

Скоро пристигнаха две коли: линейка и черен пътнически ван. Доктор Ричардсън и придружителят му тръгнаха след тях, като опечалени роднини след погребален кортеж. Колите спряха пред сградата за генетични изследвания и двама служители на фондацията слязоха от вана заедно с една афроамериканка. По-младият се представи като Денис Причет. Отговарял за предаването и не желаел да има никакви проблеми. По-възрастният имаше стърчаща коса и подпухналото лице на човек, който води разгулен живот. Причет го наричаше Пастира, сякаш нямаше друго име. На лявото рамо на Пастира висеше метален тубус, в който носеше ножницата с японския си меч.