Реймънд Хури - Последният тамплиер

- Не се тревожи - кимна тя, макар че точно в този момент си даде сметка колко е уязвима. Всъщност, колко всички те са уязвими. - Не разполагам с нищо друго, което да му трябва.

- Добре, щом казваш. Но много държа утре сутрин да дойдеш при нас. Мисля, че ще бъде полезно да прегледаме всеки детайл от разказа ти с целия екип, така да се каже, да подредим приоритетите.

- Няма проблеми. Нека само да кача мама и Ким на самолета.

- Значи до утре.

- Точно така - отвърна тя и погледите им се срещнаха. После се изправи, за да го изпрати.

Той направи няколко крачки напред, но внезапно спря и се обърна.

- Знаеш ли, има нещо, което така и не успях да те попитам преди.

- Да?

- Защо ги взе? Имам предвид документите. Вероятно си нямала търпение да се махнеш оттам, но въпреки това си успяла да заглушиш тази мисъл достатъчно дълго, за да грабнеш и документите.

Тя не беше особено убедена какво я е подтикнало да го направи. Всичко ѝ беше като в мъгла.

- Ами... не знам - отговори не особено убедено. - Те просто си лежаха там и...

- Да, ясно, но все пак... Просто съм изненадан, това е всичко. Човек би си помислил, че единственото, което ти се е въртяло тогава в главата, е било да се махнеш по-скоро.

Тес извърна глава. Досещаше се накъде бие той.

- Ще бъдеш ли в състояние да се отървеш от тази мисли или ще трябва да те заключа заради собствената ти безопасност? - попита той, внезапно придобил сериозно и изпитателно изражение. - Колко важно е всичко това за теб, Тес?

- Ами, тази следа... - усмихна се неуверено тя, - в нея наистина има нещо. Имам предвид ръкописа, неговата история... Усещам, че трябва да се заема с него, да разбера за какво всъщност се отнася. Не знам дали знаеш, но... - направи пауза и го погледна, - археологията не е сред най-благодатните професии на този свят. Не всеки археолог получава шанса да намери своя Тутанкамон или своята Троя. Четиринадесет години от живота си прекарах в кътчета, забравени от Бога, в царство на комари и какви ли не други насекоми, и през всичкото време се надявах на нещо много повече, отколкото някакви си счупени грънци или парче частично запазена мозайка. Мечтаех си за нещо по-голямо! Това е мечтата на всеки археолог. Исках нещо истинско, нещо, което да влезе в учебниците по история, нещо, което ще мога да заведа Ким да види в „Метрополитън", ще ѝ го покажа и гордо ще изрека: „Ето, това го открих аз!". - Отново направи пауза, наблюдавайки реакцията му. - Но като гледам, и за теб този случай не е от най-обикновените.

Той размисли върху думите ѝ, след което отвърна:

- О, не! Всеки ден си имаме разни хаховци, които връхлитат на коне и трошат музеите! Ето това го мразя най-много в моята работа! Рутината. Направо ме убива! - После изражението му отново стана сериозно. - Тес, мисля, че забравяш нещо важно. Това не е просто някакво си академично предизвикателство. Не става въпрос само за ръкописа и неговото послание. Имаме си работа с разследване на убийства!

- Да, знам.

- Какво ще кажеш първо да ги пъхнем зад решетките? А после си разгадавай твоята загадка, колкото си искаш! Заповядай утре при нас, въведи ни във всичко, което ти е известно, а после ни остави да си гледаме работата. Ако се нуждаем от специализирана помощ, ти ще бъдеш първата, към която ще се обърнем. И... не знам... може би, ако искаш някакви ексклузивни права, то ние...

- О, не! Нещата не стоят точно така... - Не довърши. Осъзна, че нищо от онова, което бе казала, не е в състояние да го накара да промени мнението си.

- Трябва да се отдръпнеш от тази работа, Тес! Моля те! Държа да го направиш!

Начинът, по който той го каза, я развълнува.

- Добре, ще се постарая - кимна тя.

Той се вторачи в нея, после се засмя и поклати глава. И двамата бяха наясно, че тя няма абсолютно никакъв избор.

Беше налапала въдицата, при това здраво.

42.

Като се намести на стола си в безупречно чистата, обзаведена в стъкло и метал кон-ферентна зала в сградата на Федерал Плаза, Де Анджелис присви очи и започна да изучава внимателно Тес Чайкин.

Да, нямаше спор, дамата бе много интелигентна. Поне това никой не бе в състояние да отрече. По-тревожен за него обаче бе фактът, че тя като че ли бе също така и особено дръзко същество. Интригуваща и същевременно потенциално опасна комбинация от качества. Но ако се насочат правилно, могат да се окажат и твърде полезни. Очевидно тя бе наясно точно кои въпроси да зададе и точно по кои пътища да тръгне.

Де Анджелис оглеждаше останалите присъстващи и същевременно слушаше разказа ѝ за похищението и за последвалото ѝ бягство оттам. Съвсем дискретно масажираше мястото, където куршумът на Ванс го бе одраскал. Раната го болеше и караше крака му да гори, особено при ходене, ала обезболяващите, които вземаше, успяваха да потиснат болката дотам, че дори да не дава признаци за накуцване.