Реймънд Хури - Последният тамплиер

- Да, добре съм - успя да се усмихне тя. - Тръбите на улицата пред офиса се бяха пукнали, имаше огромна локва и един камион мина точно през нея, докато си стоях, и... По-добре да не знаете останалото.

Айлийн хвана ръката ѝ и веднага отсече:

- Трябва веднага да се преоблечеш, скъпа! Ще настинеш! - После се обърна към Ванс и добави: - Нали ще ни извиниш за момент, Бил?

Тес се вторачи в него. Той си стоеше преспокойно, излъчващ единствено топлота и загриженост.

- Всъщност, опасявам се, че вече е крайно време да тръгвам - изрече, пронизвайки Tec с поглед. - Ако ми дадеш онези документи, няма да ви задържам повече. Убеден съм, че в момента последното, което ви трябва, е гост в къщата!

Тес отвърна на пронизителния му поглед. Тишината, която се възцари в стаята, беше оглушителна. Айлийн погледна първо към Ванс, а после към дъщеря си, която веднага усети, че майка ѝ усеща неудобството, настанило се между тях. Побърза да превключи и отправи към Ванс блага усмивка.

- Разбира се. Ей сега.

Бръкна в чантата си, извади оттам ръкописите и му ги подаде. Той протегна ръка и за няколко секунди ръцете и на двамата останаха сключени върху тях.

- Благодаря ти! Още при първа възможност ще започна работа по тях! - рече накрая той.

- Би било прекрасно! - насили се да се усмихне пак тя.

После Ванс се обърна към майка ѝ, пое ръката ѝ и изрече мило:

- За мен беше истинско удоволствие да се запознаем!

Айлийн се отпусна и се изчерви. Очите ѝ светнаха от комплимента. Тес усети огромно облекчение заради блаженото неведение на майка ѝ относно истинската самоличност на Ванс. Или поне засега щеше да си остане така. Обърна се към професора. Изражението му беше неразгадаемо. Той също я изучаваше. Накрая каза:

- Крайно време е да тръгвам. Отново благодаря за гостоприемството!

- О, винаги си добре дошъл!

Когато стигна до вратата, той се обърна към Тес:

- А с теб вероятно ще се видим много скоро!

И след тези думи напусна къщата ѝ.

41.

Едва когато застана пред голямото огледало в банята, Тес се видя на какво прилича. Никога през живота си не бе изглеждала толкова мръсна, мизерна и пребледняла. Въпреки че краката ѝ все още продължаваха да се тресат от напрежение, тя устоя на изкушението да приседне. Ако си позволеше да седне, вероятно нямаше да може да стане, а денят все още не беше приключил. Шон Райли беше на път към тях.

Беше се обадил малко, след като Ванс си тръгна. И макар по телефона да прозвуча доста спокойно, тя си знаеше, че е бесен. Щеше да ѝ се наложи да му обяснява. Отново.

Само че този път щеше да бъде значително по-трудно. Щеше да ѝ се наложи да обяснява на Райли защо не му е вярвала достатъчно, за да му позволи да ѝ помогне.

Вторачи се в непознатото лице в огледалото отсреща.

Самоуверената, жизнерадостна блондинка вече я нямаше. На нейно място стоеше развалина - както във физически, така и в психически смисъл. Съмненията постепенно превземаха мислите ѝ. Върна се към събитията от деня, анализирайки всеки свой ход и укорявайки се за пореден път, че е изложила на опасност живота на майка си и на дъщеря си.

Това не е игра, Тес! Трябва да престанеш! И то още сега!

Докато се събличаше, усети, че очите ѝ се насълзяват. Преди, когато отиде да прегърне Ким веднагд след тръгването на Ванс, успя да ги потисне. Тогава дъщеря ѝ я отблъсна, сбръчквайки нос: „Уф, мамо! Вониш! Веднага заминавай под душа!". Успя да ги потисне и докато разговаряше с Райли по телефона, като правеше всичко възможно нито майка ѝ, нито Ким да чуят разговора. Сега, като си помислеше, не се сещаше кога за последно е плакала, но знаеше, че точно сега вече не може да се овладее. Чувстваше се ужасно. Трепереше както от страх, така и заради онова, което можеше да се случи, но слава богу, не се бе случило.

Докато стоеше под душа и чакаше водата да отмие мръсотията и вонята от тялото й, тя се постара да вземе някои важни решения. Сред тях бе и заключението, че дължи на майка си и дъщеря си нещо друго.

Дължи им безопасност.

Хрумна ѝ една идея.

Облечена само по халат и с все още капеща коса, тя откри Айлийн в кухнята. Мина директно на въпроса:

- Мислех за плановете ни това лято да отидем на гости при леля Хейзъл.

Хейзъл беше сестра на майка ѝ. Живееше в малко ранчо до Прескът, щата Аризона. Беше сама, с изключение на няколко десетки специално подбрани животни.

- И какво по-точно?

- Смятам, че трябва да отидем там още сега, за Великден.

- Но защо, за бога... - започна майка ѝ, но не довърши и я погледна строго. - Тес, има ли нещо, което не ми казваш?