Реймънд Хури - Последният тамплиер

Люсиен преглътна тежко, потърка врата си, после измъкна от джоба си тъмносива копринена кърпичка и попи потта по лицето си. Очите му зашариха нервно из стаята. Повече от ясно бе, че мисълта му е взела вече друга посока. Вдигна поглед към Гюс и изрече:

- Двадесет!

Гюс го изгледа развеселено.

- Люсиен! - Всъщност, произнасяше го по-скоро като „ Лайшен", само за да го ядосва. - Нали не се опитваш да си го мериш с мен, а?!

- Съвсем сериозно ти говоря! За нещо като това тук трябва да ми се приспаднат двадесет процента! Рискът е огромен и ти го знаеш много добре!

Мъжът-канара отново протегна ръка към него, ала този път Люсиен беше подготвен - дръпна рязко назад стола си, така че озова извън обсега на ръката му. Не че това стресна Гюс - просто измъкна беретата от джоба си, приближи се до французина и опря дуло о слабините му.

- Нямам представа какви ти минават през главата, но да знаеш, че въобще не съм в настроение за преговори, принцесо! Правя ти повече от щедра оферта, а ти веднага гледаш да се възползваш максимално от ситуацията! Много съм разочарован, човече, ама много!

- Не, виж какво, Гюс...

Гюс се изправи и сви рамене.

- Нямам представа дали си успял да хванеш най-хубавата част от онази вечер. От репортажа по телевизията. Дето стана пред музея. С пазача. Струваше си да се види! А онзи меч все още е у мен, пък и честно да си призная, тези изцепки в стил Конан Варварина нещо взеха да ми харесват!

И като остави Люсиен да се поизпоти още няколко секунди, Гюс се размисли. Беше убеден, че ако разполага с достатъчно време, страхът на французина със сигурност ще заработи в негова полза. Но за съжаление не разполагаше. Този кръст струваше цяло състояние, вероятно дори седемцифрено число, но точно сега беше принуден да приеме онова, което ще му дадат, и да се задоволи с него. Авансовото плащане, което бе направил, след като се съгласи да участва в работата в музея, му беше откупило още малко време. А сега трябваше да направи всичко възможно да изхвърли онези пиявици завинаги от гърба си.

- Виж сега какво ще ти кажа - изрече накрая той, - постарай се да остана доволен и ще се съглася на петнадесет.

Веднага забеляза пламъчето в очите на гадната невестулка. Значи се хвана!

Люсиен отвори едно чекмедже и извади малък дигитален фотоапарат. Вдигна поглед към Гюс и смотолеви:

- Трябва да... нали знаеш...

- Давай - кимна гостът му.

Люсиен направи две снимки на кръста, а изражението му подсказваше, че вече сканира наум списъка на евентуалните си клиенти.

- Ще се обадя на няколко места - каза накрая. - Само ми дай няколко дена.

Тая нямаше да стане. Гюс се нуждаеше от парите и от свободата, които те щяха да му дадат. Освен това бе наясно, че за него ще е много добре да изчезне от града за известно време - поне докато прахът около обира в музея се поуталожи. И всички тези неща му трябваха още сега.

- Ъхъ. Само че побързай. Максимум два дена! Нито час повече!

- Можеш да дойдеш утре в шест - отсече французинът. - Не обещавам нищо, но ще направя всичко, което е по силите ми.

- Убеден съм - кимна Гюс, вдигна кръста от масичката, уви го отново във вестника и го постави внимателно в един от вътрешните джобове на дългото си палто. В другия пъхна беретата, вдигна поглед към Люсиен, озъби му се и заяви: - До утре тогава.

Люсиен спря да трепери, чак когато огромният мъж измина цялото разстояние до ъгъла и зави.

10

- Като че ли останалите грижи са ни малко, та и това сега! - изръмжа Джансън, докато Райли заемаше стола до шефа си. На масата в кабинета на заместник-директора в сградата на Бюрото на Федерал Плаза вече бяха седнали Ник Джордано и Амелия Гейнс. Тук беше и Роджър Блекбърн, който ръководеше оперативната група за особено жестоки престъпления, както и двамата му помощници.

Комплексът от четири правителствени сгради в долната част на Манхатън се намираше само на няколко преки от централния офис на ФБР. Той помещаваше двадесет и пет хиляди правителствени служители, както и оперативния отдел на ФБР за Ню Йорк. За Райли присъствието тук бе истинско облекчение в сравнение с непрестанната суматоха и шума в централната сграда.

Като заместник-директор за Ню Йорк, Том Джансън бе принуден да носи огромен товар на плещите си през последните няколко години. Той отговаряше за петте най-важни области от дейността на Бюрото: трафик на наркотици и организирана престъпност, особено жестоки престъпления, финансови престъпления, външно контраразузнаване и последната черна овца в това омразно стадо - вътрешен тероризъм. На пръв поглед Джансън изглеждаше буквално създаден за тази работа - все още поддържаше внушителния външен вид на бивш футболист, въпреки че очите му имаха отвлечено и замечтано изражение. Но то не бе в състояние да заблуди задълго хората, които работеха под негово ръководство. Скоро научаваха, че освен смъртта и данъците, има само още едно нещо сигурно на този свят: ако Джансън е на твоя страна, можеш да разчиташ напълно на него, че ще премахва като булдозер всичко, което застане на пътя ти; ако обаче допуснеш грешката да го ядосаш, не би било зле да обмислиш възможността за напускане на страната.