Реймънд Хури - Последният тамплиер

Tec си наля чаша черно кафе и се запъти към кабинета си.

Включи лаптопа си, грабна телефона и успя да открие Клайв Едмъндсън в Нюйоркската презвитерианска болница на Източна 68-ма улица. Позвъни в болницата и оттам я уведомиха, че състоянието му не е критично, но ще го оставят под наблюдение още няколко дена.

Горкият Клайв!

Записа си часовете за свиждане и затвори.

После отвори каталога на злощастната изложба и започна да прелиства страниците, докато не откри описанието на уреда, който бе грабнат от четвъртия ездач.

Наричаше се е многостепенен роторен декодер. Описанието я уведомяваше, че това е криптографски уред и датира от XVI век. Да, достатъчно стар и интересен може би, ала надали беше сред нещата, които заслужаваха да бъдат включени в „съкровищата" на Ватикана.

Компютърът ѝ вече бе преминал през обичайните си процедури по включване. Тя влезе в интернет и набра за търсене думите „криптография" и „криптология". Връзките, които се появиха, бяха предимно към технически уебсайтове и разглеждаха модерната криптография по отношение на компютърните кодове и закодираните електронни трансмисии. Tec ги прегледа и накрая попадна на историята на криптографията.

Докато сърфираше из сайта, откри страница, която предлагаше изображения на някои ранни декодиращи средства. Първото сред тях бе криптографският уред „Уийтстоун", датиращ от XIX век. Състоеше се от два концентрични кръга - външният съдържаше двадесет и шестте букви на латинската азбука, плюс един празен клавиш, а вътрешният - само азбуката. Буквите от външния кръг се заменяха с кодирани букви от вътрешния с помощта на две стрелки, подобни на часовниковите. Няколко години след масовото навлизане в употреба на уреда „Уийтстоун", французите измислили цилиндричен криптограф, който съдържал двадесет диска с букви по външния си ръб, всички те подредени върху централна ос, с което още повече затруднявали опитите за дешифриране на кодираните послания.

Премествайки курсора по-надолу, погледът ѝ падна върху изображение на уред, който ѝ се стори леко наподобяващ на онзи, който бе зърнала в музея.

Tec прочете надписа под илюстрацията и замръзна.

Уредът беше описан като „Конверторът" - един от най-ранните роторни декодери, използван от армията на Съединените щати през 40-те години на миналия век. В продължение на няколко секунди сърцето ѝ като че ли спря да бие. Просто седеше и не можеше да откъсне очи от думите.

Значи 40-те години се считаха за „ранни"?

Дълбоко заинтригувана, тя се зачете в статията. Оказваше се, че роторните декодери са изобретение изцяло на XX век. Tec се облегна назад в стола си, потърка чело, после се върна към първата илюстрация на екрана и препрочете описанието под нея. Двата уреда в никакъв случай не бяха едни и същи, но със сигурност доста си приличаха. И този на американската армия бе далеч по-усъвършенстван, отколкото декодерите с един диск.

Щом правителството на САЩ е сметнало, че техният уред е достатъчно стар, то тогава няма нищо чудно във факта, че Ватикана изгаря от нетърпение да покаже един от своите - машина, която очевидно предхождаше тази на американската армия с около шестстотин години.

И все пак нещо не се връзваше.

От всички бляскави предмети, които можеше да вземе, четвъртият ездач бе предпочел именно това мистериозно приспособление. Защо? Вярно, че хората колекционират какви ли не чудати неща, но това вече беше малко прекалено. Tec се запита дали пък рицарят не е допуснал грешка. Не, не е възможно. Повече от ясно бе, че изборът му е напълно съзнателен.

И не само това. Той не взе абсолютно нищо друго. Този предмет бе единственото, което четвъртият ездач искаше.

В този момент Tec си спомни за Амелия Гейнс - жената, която приличаше по-скоро на актриса от телевизионна реклама за шампоани, отколкото на агент от ФБР. Въпреки убедеността, че детективите по принцип държат на фактите, а не на предположенията, на Tec не ѝ трябваше много време, за да се реши да потърси чантичката си от предишната вечер и да измъкне оттам визитната картичка, която ѝ бе връчила агент Гейнс.

Постави визитката на бюрото си и се върна мислено към мига, в който четвъртият ездач бе грабнал декодера. Спомни си начина, по който той го взе, задържа в ръцете си и прошепна нещо.

Изглеждаше изпълнен с... благоговение.

Какви бяха думите, които бе казал? Тогава, в самия музей, Tec бе прекалено уплашена, за да ги възприеме като нещо особено важно, ала сега тези думи бяха единственото, за което бе в състояние да мисли. Тя се концентрира върху този миг, като се постара да изхвърли всичко друго от съзнанието си и да съживи до последния детайл сцената как рицарят поема декодера. И казва... Какво казва, по дяволите? Сети се!