Реймънд Хури - Последният тамплиер

След като се увери, че е напълно сам, и след като очите му се приспособиха към слабото осветление, той се насочи към архивите. Тишината в криптата като че ли стенеше. Любопитен страничен ефект, който първоначално се стори на Бруньоне доста обезпокоителен - преди да научи, че точно на границата на човешкия слух подобен шум действително съществува, произвеждан от изключително сложната система за температурен контрол, която поддържаше постоянна топлина и необходимата влажност в криптата. Докато преглеждаше файловете, усети как вените му като че ли се стягат от сухия въздух.

Никога не бе изгарял от нетърпение да влиза тук, но точно това посещение нямаше как да бъде избегнато. Ръцете му потрепериха, докато преобръщаха картончетата с индекса на материалите. Онова, което Бруньоне търсеше, не фигурираше в нито един от познатите индекси и инвентарни списъци в колекцията на архива, нито дори в „Шедарио Гарампи" — монументатния каталог, обхващащ близо милион картончета, които съдържаха на практика всичко, което е влязло в архива до XVIII век включително. Ала Мауро Бруньоне много добре знаеше къде да търси. Малко преди смъртта си, неговият наставник се бе погрижил за това.

Погледът му попадна върху необходимото картонче и той веднага го измъкна от чекмеджето.

С все по-нарастващо предчувствие за надвиснала опасност, Бруньоне тръгна покрай лавиците. Когато накрая зърна онова, което търсеше, пръстите му застинаха. Със свито сърце той издърпа една огромна и много стара книга с кожена подвързия, след което я постави на простата дървена масичка пред себе си.

Кардиналът седна и започна да прелиства дебелите, богато илюстрирани страници, които разкъсваха тишината с пукота си. Дори и в тази изключително добре контролирана температурно среда, страниците бяха изпитали върху себе си следите на времето. Веленовата хартия се беше напукала, а желязото в мастилото бе корозирало, замествайки елегантния замах на някогашните художници с малки цепнатини.

Бруньоне почувства, че пулсът му се учестява. Усещаше, че вече е съвсем близо. Когато обърна следващата страница, в гърлото му се образува буца - пред него изникна информацията, която всъщност търсеше.

Разгледа илюстрацията. Тя изобразяваше сложна машина с преплитащи се лостове и ръчки. Хвърли поглед към копието на списъка с откраднатите вещи от музея и усети, че слепоочията му запулсираха. Бруньоне ги потри, а после се вторачи отново в рисунката.

В гърдите му се надигна гняв.

Чие престъпно нехайство е станало причина да се стигне дотук?!

Той знаеше, че уредът не е трябвало да напуска Ватикана, но тази мисъл го вбеси още повече. Рядко губеше времето си в изтъкване на очевидното, а фактът, че сега го правеше, беше доказателство за притеснението му. Въпреки че „притеснение" надали беше подходящата дума в случая.

Откритието му повлия по-скоро шокиращо. Всеки друг на негово място би бил шокиран - или поне всеки, който знаеше значимостта на това древно приспособление. За щастие хората, които бяха наясно с действителната стойност на тази легендарна машина, се брояха на пръсти. Включително и във Ватикана.

Сами си го навлякохме. Всичко това се случи, защото прекалено много се стараехме да не привличаме вниманието върху него.

Кардинал Бруньоне нервно бутна стола назад и се изправи. Преди да върне книгата на мястото ѝ, той постави напосоки в нея картончето, което беше взел от чекмеджето. Никой не трябваше да попада на това разкритие.

Кардиналът въздъхна, изведнъж усещайки върху себе си цялата тежест на своите седемдесет години. Даваше си сметка, че заплахата не идва от някой любопитен професор или от решен на всичко колекционер. Човекът, който стоеше зад всичко това, бе напълно наясно какво точно търси. И този човек трябваше на всяка цена да бъде спрян - преди неговата толкова безмилостно спечелена плячка да разкрие тайните си.

7

На шест хиляди километра оттам друг мъж беше на точно противоположното мнение. След като затвори и заключи вратата зад себе си, той вдигна сложната машина, която бе оставил на най-горното стъпало. После заслиза бавно надолу към подземието, движейки се изключително предпазливо. Не че уредът беше особено тежък - просто внимаваше да не го счупи.

Не и сега.

Не и след като съдбата се бе намесила в негова полза и бе довела машината толкова близо до него. А със сигурност не и след всичко, до което бе принуден да прибегне, за да стигне до нея.