Реймънд Хури - Оръжието на тамплиерите

- Поредният доволен клиент, а? - засмя се кръчмарят, поставяйки на масата му гарафата с бира.

- При мен всички са доволни - ухили се Конрад.

- Бог да те поживи, синко! - кимна възрастният човек и допълни: - Отзад те чака някакъв тип. Май се казва Касим. Рече, че си знаел кой е.

Конрад си наля чаша бира, пресуши я на един дъх, после бутна мощехранителницата към него:

- Ще я наглеждаш, нали? Докато се върна.

Откри мъжа край купчина празни бурета, близо до задния вход на пивницата. С Касим и баща му се бе запознал малко след като пристигна в града. Касим - вечно смръщен млад мъж в началото на двадесетте, нямаше и капчица топлота в очите. Бащата, Мехмед, беше съвсем различна работа - окосмена лоена топка с широко чело, изпъкнали очи и къс, дебел врат. Беше изпечен търговец, който би ти продал нещо, за да го купи миг по-късно от теб на половин цена, като при това те остави с впечатлението, че ти прави огромна услуга. Освен това имаше достъп в средите, от които Конрад се нуждаеше за измамите си, а и не задаваше много въпроси.

- Баща ми има нещо, което може би ще те заинтересува - заяви Касим.

- Да тръгваме тогава - отсече бившият тамплиер, без да подозира, че думите на младия турчин ще преобърнат живота му.

Веднага позна мечовете.

Бяха шест, поставени в ножниците си, подредени на дървена маса в дюкяна на Мехмед. До тях имаше още оръжия, които само потвърдиха предположението му - четири арбалета, две дузини обикновени лъкове и цяла купчина ками и ножове.

Оръжия, които му бяха до болка познати.

Най-много го заинтригуваха мечовете. Макар и скромни на вид, те бяха мощни средства за нападение и отбрана. Брутално ефективни, съвършено изработени, перфектно балансирани, но без нито един от натруфените орнаменти, характерни за благородниците. Тамплиерският меч не можеше да бъде средство за демонстрация на богатство - в крайна сметка воините монаси даваха строг обет за бедност. Той представляваше онова, за което беше предвиден - бойно оръжие. С удобна кръстовидна дръжка и идеално наточено и от двете страни острие, за да разрязва плътта и костите на врага, както и ризницата, която се опитваше да ги запази.

Но всеки тамплиерски меч притежаваше по една отличителна, макар и почти незабележима черта - инициалите на своя собственик, обграждащи равностранния кръст на ордена и намиращи се в горната част на острието.

Инициали, които Конрад автоматично разпозна.

- Къде ги откри?

Интересът му не убегна от зоркия поглед на турчина. По месестото му лице се разля широка усмивка:

- Значи колекцията ми ти харесва, а?

- Ще я взема цялата на цената, която кажеш, при това - без да се пазаря, но при едно условие - искам да знам къде си ги открил!

Мехмед го огледа слисано:

- Но защо?

- Ще ги продаваш ли, или не?

- Добре де, купих ги от едни монаси. Попаднахме на тях в един кервансарай преди три седмици - отстъпи турчинът.

- Къде по-точно?

- На изток, на около седмица път с кон.

- Къде? - настоя Конрад.

- В Кападокия. Близо до град Венеса - промърмори неохотно търговецът.

Мисълта му вече препускаше напред. Заедно с двамата си другари рицари той бе преминал през онзи регион на път за Константинопол. Бяха заобиколили няколко кервансарая - големи търговски центрове, разположени по целия Път на коприната, построени от султаните на селджукските турци и предназначени да поощряват и защитават търговията, която течеше по маршрута на камилите от далечен Китай през Персия, та чак до Европа.

- Там ли е техният манастир?

- Не. Казаха, че манастирът им е високо в планините - отговори Мехмед. - Купуваха провизии за обителта си. Продаваха всичко, което можеха. Разправяха, че сланата убила онова, което студът не успял. Както и да е. Надали смяташ да ходиш чак дотам, нали?

- Защо не?

- Опасна територия е, особено за франк като теб. Ще трябва да прекосиш половин дузина бейлици, а освен това рискуваш да попаднеш и на мародерстващите орди на газите.

Конрад знаеше, че търговецът е прав. От падането на Селджукския султанат целият регион на изток от Константинопол беше превърнат в мозайка от независими бейлици - емирати, управлявани от бейове. Бейските армии изобилстваха от наемници гази - войници на вярата. Те бяха безмилостни бойци, налагащи исляма със силата на ятагана, и държаха здраво земите, които контролираха. Преди Конрад и братята му едва успяха да се промъкнат покрай тях незабелязани. А сега би било невъзможно - на открито, разпитвайки за манастир, който вероятно не искаше да бъде открит.