Реймънд Хури - Оръжието на тамплиерите

Седнаха на голямата маса в трапезарията, заобиколени от петима монаси. След като прие предложената чаша вода, Конрад реши да не си губи времето в празни приказки. Представи се с истинското си име и спомена, че идва от Константинопол.

- Отче, тук съм заради нещо, което неотдавна сте продали.

- И какво е то?

- Няколко тамплиерски меча.

Думите му свариха игумена неподготвен. Конрад забеляза издайническите знаци на притеснението - примигването, потреперващите пръсти. Монасите прекарваха по-голямата част от живота си в уединение, далече от всякакви социални контакти. Поради което не бяха особено добре обиграни в изкуството на заблудата. Не толкова очевидна обаче бе причината, породила реакциите на стареца.

- Знаете за кои мечове говоря, нали? Искам да разбера как сте попаднали на тях!

- И защо ви е да знаете, ако мога да попитам?

- Защото са принадлежали на моите братя!

Конрад извади тамплиерския си меч и го постави внимателно на масата, между себе си и игумена. Почука с пръст върху гравираните букви в горната част на острието и кимна.

Игуменът се приведе, за да погледне. Конрад показваше равностранния кръст. Бръчките по съсухреното лице на игумена внезапно се увеличиха.

- Как са се оказали във ваши ръце? - отново попита Конрад.

- Аз... не съм сигурен. От години седяха в един от складовете. Заради студа и влагата ни беше трудно да отгледаме нещо, затова се наложи да продадем каквото имаме. А както сам виждате, друго тук надали става за продажба.

- Излиза, че нямате представа как са се озовали в манастира. Но нали хроникирате всички събития в обителта.

- Разбира се! - възкликна изненадано отец Никодим. - Но защо?

- Бих искал да погледна хрониките ви от онзи период.

Примигванията му зачестиха.

- Нашите хроники са... те са лични документи и... Не съм сигурен, че разбирате...

- О, напротив! Отлично разбирам! Но въпреки това настоявам да ги видя! Тези мои братя изчезнаха! Следата им води към вашия манастир. Надявам се, разбирате причината за моята настойчивост! - Очите на монаха се стрелкаха наляво-надясно. Очевидно не смееше да погледне своя гост.

Конрад изгледа безизразните лица на останалите монаси. Повечето от тях бяха млади и слаби, с изпити лица и бледа кожа. Всички го съзерцаваха с присвити очи и стиснати устни, леко поклащаха главите си.

- Кой сред вас е хронистът?

Един от монасите колебливо пристъпи напред.

- И вие нямате никаква представа за подобно събитие, така ли? - попита Конрад.

- Никаква - поклати глава той.

- Е, значи ме чака четене!

Игуменът си пое дълбоко дъх и неохотно кимна. Заръча на хрониста да отведе госта в скрипториума.

- След малко ще дойда при вас - рече им. - Изглеждате уморен и бледен, братко Конрад. Сигурен съм, че малко храна няма да ви се отрази зле.

Огромни свещници с по десет свещи украсяваха стените на скрипториума и осветяваха масите и задушните с книги рафтове. Хронистът се насочи към дъното на залата, огледа подредените сборници с ръкописи и накрая измъкна два тома. Постави ги на леко наклоненото писалище и покани Конрад да ги огледа.

Рицарят приседна и започна да търси съответната дата.

Знаеше, че Еверард и хората му са напуснали Тортоса в началото на лятото през 1203 година. Все още прелистваше крехките страници от велен, когато се появи игуменът, следван от верния си антураж млади послушници. В едната си ръка старецът носеше чиния със сирене и комат хляб, а в другата държеше чаша.

Постави чашата и чинията на равната дъска встрани от писалището и отбеляза:

- Не е много, но е единственото, което можем да ви предложим.

- Достатъчно е. Благодаря, отче!

Отчупи си мъничко от хляба и го постави в устата си, след което вдигна чашата. Беше пълна с гореща, златиста напитка. Конрад я подуши - нещо, което не беше пил досега.

- Това е анасон. Отглеждаме го тук.

Конрад поднесе чашата към устата си. И когато горещият ръб докосна устните му, очите му се впиха в очите на игумена. И някъде в дълбините на съзнанието му звънна аларма. Нещо не беше наред. Този човек беше прекалено напрегнат. Дългите години сред измами и предателства в Светите земи бяха изострили сетивата на Конрад и го бяха научили да очаква удари в гърба от всички посоки. Животът под друго име в непозната страна бе изострил тези сетива още повече. И сега те го предупреждаваха, че онова, което смяташе за немислимо, изглеждаше напълно възможно.

Задържа чашата опряна до устните си и без да отпива от нея, плъзна поглед по лицето на игумена.