Реймънд Хури - Оръжието на тамплиерите

- Честно да ви кажа, отче, вие също изглеждате доста бледен. Мисля, че топлата напитка е по-подходяща за вас!

И протегна ръка, предлагайки му чашата.

- О, не! - отдръпна се уплашено игуменът. - Моля ви, това е за вас! Ние ще ядем след края на работния ни ден!

Със стоманен поглед Конрад се приближи до монаха и поднесе чашата към устните му.

- Пийте! - изрече сурово тамплиерът.

Ръката на игумена се разтресе. Част от напитката се разля по земята. Монахът затвори очи. Изглеждаше така, като че ли всеки момент ще отпие, когато ръката му внезапно се скова и изпусна чашата, която се разби върху каменния под.

Без да откъсва очи от игумена, Конрад извади камата си, постави я нехайно на писалището и изрече:

- Пак питам - как всъщност мечовете са се озовали при вас?

- Мисля, че съвместната ни работа приключи - заяви Конрад на търговеца, подавайки му кесията. - Оттук нататък ще се справим и сами.

Мехмед огледна алчно златните монети в кесията, след което стегна връзките ѝ, втъкна я в пояса си и отбеляза:

- Пътят до Константинопол е дългичък. А тези територии са опасни. Газите са навсякъде.

- Ще се оправим! - повтори Конрад. - Няма да се връщаме в Константинопол.

- В такъв случай - безопасен път! - пожела им Мехмед.

- Да разбирам ли, че си намерил нещо? - обади се Хектор.

- Да, братко - отговори Конрад, без да откъсва очи от шестимата турци, отдалечаващи се в планината.

Отец Никодим седеше на работната маса на манастирския хронист и с всеки следващ ред, който пишеше, му ставаше все по-зле. Тежестта на товара, който беше поел, замъгляваше разума му. Трудно подбираше подходящите думи. Но знаеше, че е длъжен да го направи. Нямаше връщане назад.

„Трябваше да ги изгорим - каза си той сега. - Трябваше да ги изгорим, при това много отдавна!" Беше мислил често по този въпрос през изминалите години. И друг път му беше хрумвало да го направи. Даже на два пъти беше на крачка от съдбоносното решение. Ала подобно на всичките си предшественици, и той не можа да събере сили и не посмя да го стори от страх да не прегреши и да си въвлече на главата божия гняв.

Усещаше тежките погледи на послушниците, събрали се около него, но не можеше да събере сили да вдигне очи към тях. Съсредоточи се върху листовете от велен и се постара да удържи спокойна ръката си, докато плъзгаше перото по тях.

„Предадох моята Църква - написа игуменът Никодим. - Предадох нашата Църква и нашия Господ Бог, и заради това предателство за мен няма опрощение. Страхувам се, че рицарят Конрад и неговите братя тамплиери подпечатаха съдбата ни. Сега бродят по земята, запътили се към крепостта Корикос, натоварени с ръкописите на дявола, сътворени от собствената му ръка с помощта на отрова, извлечена от бездните на ада, чието прокълнато съществувание е унищожителна заплаха за скалата, върху която се крепи нашият свят. Не бих търсил нито прошка, нито милост за нашия провал. Единственото, което мога да предложа, е този простичък акт, за да спася небесния ни баща от грижите за нещастните ни души."

Прочете наново написаното с уморени и насълзени очи. Когато завърши, остави перото до себе си и едва тогава намери сили да погледне монасите, насъбрали се около него.

Всички го съзерцаваха мълчаливо.

Лицата им бяха по-изпити и бледи отвсякога, устните и ръцете им трепереха.

Пред всеки от тях бе поставена обикновена пръстена чаша.

Игуменът срещна очите на всеки от тях. В неговите се четеше безнадеждност. След това им даде знак и вдигна бавно чашата си.

На свой ред и монасите вдигнаха своите.

Игуменът пак кимна.

13

Ватиканът. В наши дни

В стаята се възцари тягостна тишина.

Tec не можеше да прецени дали да продължи. Особено притеснени от разказа ѝ бяха кардинал Бруньоне и монсеньор Бесконди. Райли също изглеждаше озадачен.

- Излиза, че първата група тамплиери са разполагали с нещо, заради което монасите са ги убили. Сто години по-късно други трима тамплиери случайно напипват изгубената следа на изчезналите си другари, появяват се внезапно в манастира и си прибират стоката, а монасите са толкова уплашени, че са принудени да се самоубият?!

- Така твърди писмото на отец Никодим - потвърди Tec.

- Измамникът, който е дошъл тук с агент Райли - намеси се Тилдън. - Кой е той?

- Нямам представа - отговори Tec. - Шарафи също не знаеше кой е. След като открил изповедта, Шарафи осъзнал, че е попаднал на нещо голямо. И решил да разрови историята, надявайки се в крайна сметка да открие какво се е случило с онези тамплиери и какво са взели от манастира. Прекарвал много време в библиотеката, търсейки някакви насоки. Пътешественикът суфи не споменавал нищо за изповедта, която скрил в кориците на дневника си. Според Шарафи той също е бил не по-малко уплашен от него самия. И все пак дневникът му е съдържал подробно описание на местностите, покрай които е преминал, а това все пак е било добра отправна точка, макар че, както всички знаем, имената на местата и природните ориентири са претърпели съществени промени през вековете.