Реймънд Хури - Оръжието на тамплиерите

Това обаче притесняваше Захед.

Не беше срещал често подобна отдаденост на каузата сред мекушавите западняци. Малкото, което успя да изрови за Райли, му подсказа, че не е за подценяване, но и не е голям любител на правилата. Което идеално го устройваше. Съвместното им начинание се нуждаеше от съучастник със стоманен гръбнак. Но сега вече събитията бяха стигнали до повратната точка, при която същите тези качества, които Захед търсеше, биха могли да превърнат Шон Райли в опасен противник.

А вече отдавна бяха минали въпросната повратна точка.

Дали не допусна грешка, като го остави жив? Имаше възможност да го убие. Можеше да се възползва от момента, когато Райли се втурна към телефона. Но незнайно защо, се усъмни дали би могъл да се справи с голи ръце. И се отказа. Беше забелязал в Райли фанатична и яростна решимост, която го разколеба. Тогава прецени, че не си заслужава риска. А това също не бе сред нещата, с които беше свикнал. Или които толерираше.

Мансур Захед се укори заради моментната си слабост. Трябваше да се справи с него още тогава. Ако го беше сторил, сега нямаше да го разяждат тревоги и опасения. Но ако пътищата им отново се пресекат, толкова по-зле за американеца. След тази освежаваща мисъл той реши да се концентрира върху непосредствените си задачи.

Изчака вратите зад него да се затворят напълно, преди да излезе от наетия фиат „Крома". Това беше удобна семейна лимузина, с която оставаше практически незабележим. Преди да хване таксито до аерогарата, за да посрещне Райли, я беше паркирал в района на Трастевере, недалече от бреговете на Тибър. А когато си подсигури кодекса, без проблеми си я прибра обратно. Вярно, че му се наложи да издърпа някакъв вятърничав тийнейджър от нещастния му скутер, за да се добере до фиата. Но пък това изобщо не го притесняваше. Не и в Рим. Ако бяха в Лондон, нещата биха били по-различни. Там бяха възприели оруеловския подход и бяха поставили камери на всяко кръстовище и на всяка пресечка. Рим обаче беше различен. Част от стария свят. А това го устройваше перфектно.

Захед влезе в къщата. Вътре се разнасяше застоялата миризма на място, в което месеци наред никой не е живял. Малкото мебели, които бяха останали, бяха покрити със стари одеяла и чаршафи, но той въобще не ги беше пипнал. Провери два пъти вратата зад себе си и влезе в антрето, спирайки пред огледалото. Загледа се презрително в лицето, което го гледаше оттам. Оголващото се теме, евтините очила, старият костюм - все неща, необходими за временния му образ на професор със скромни възможности. Нямаше търпение да се върне в собствения си образ.

След като се справи с дегизировката, пое по стъпалата към мазето, отключи вратата и включи осветлението. Както и можеше да се очаква, Джед Симънс седеше на пода, опрял гръб на стената. Дясната му ръка беше прикована за радиатора с пластмасови белезници.

Джед Симънс чу проскърцването на вратата и погледна към каменната стълба. След мрака на последните няколко часа дори и бледата светлина на електрическата крушка бе болезнена за очите му. Самото повдигане на клепачите му струваше огромни усилия. Не можеше да се познае в това жалко състояние. Беше толкова безпомощен и слаб, че не бе в състояние да помръдне и пръста на ръката си.

Краткият миг на надежда, че някой някак си е разбрал какво става и е дошъл да сложи край на този кошмар, бързо бе попарен от познатия силует на неговия похитител.

Душата му се изпълни с неистов гняв. Не можеше да повярва, че е пленник на човек, чието име и намерения му бяха напълно неизвестни. Похитителят му се бе оказал влудяващо последователен в принципите си да поднася само най-необходимата информация - че той е тук, за да му помогне да се добере до нещо, което някаква малка банда тамплиери някога са измъкнали от Константинопол. С изключение на това Симънс не знаеше нищо друго - нито кой е този мъж, нито за кого работи, нито защо търси въпросното съкровище.

Захед клекна пред него и с рязко движение отлепи скоча от устата му.

- Добри новини! - обяви той, като се настани на плочките пред него. - Намерих книгата! Което означава, че ти все още ми трябваш!

- Tec... Къде е тя? Добре ли е?

- Тя ми помогна с каквото можеше и сега е свободна. Виждаш ли? И ти ще бъдеш свободен, ако ме слушаш и ми помогнеш да открия онова, което търся. Какво ще кажеш?

- Ами Шарафи?

- Той също е добре - усмихна се похитителят. - Вече не ми трябва, така че беше свободен да си ходи. Чисто и просто. - Протегна ръка и снизходително потупа Симънс по бузата. - Така. Какво ще кажеш сега да ти предоставим всички удобства, за да можеш да работиш? И да те събудим, разбира се.