Реймънд Хури - Оръжието на тамплиерите

Мансур Захед чакаше в края на соленото езеро и наблюдаваше как слънцето се откъсва от далечния край на кристално чистата водна повърхност.

След няколко часа тя щеше да изглежда като безкрайна бяла повърхност под яркосиньото небе. Точно сега обаче слънцето я беше обагрило в бронзово сияние. „Поредният шантав пейзаж" - каза си той. Напоследък се бе нагледал на достатъчно шантави пейзажи. Целият този прокълнат регион изглеждаше така, сякаш бе пренесен от друга планета. Успокояваше го мисълта, че съвсем скоро ще се върне отново у дома. Където щеше да бъде възхваляван, че е постигнал невъзможното.

Че е донесъл такъв невероятен трофей.

Утрото бе доста хладно, но не тази беше причината, поради която Захед потреперваше. Тази нощ бе изгубил твърде много кръв и дори силните болкоуспокояващи не успяха да му помогнат. Знаеше, че се нуждае от спешна медицинска помощ. Ръката му ставаше все по-зле. Беше наясно, че има вероятност да я изгуби, а в най-добрия случай тя вече нямаше да може да му служи така, както досега. Но засега медицинската помощ щеше да почака. Най-важното бе да се измъкне по-скоро оттук. Американката успя да му се изплъзне. Сигурно вече бе алармирала турските власти и те са тръгнали по петите му.

Телефонът му иззвъня. Захед го вдигна и се обърна в противоположната посока, към хоризонта. Не след дълго забеляза миниатюрната точица в небето, носеща се ниско и бързо към него. Съобщи на Щийл, че всичко е чисто, после даде знак на хората си. Двигателите на двата джипа, паркирани един след друг, се събудиха. После се включиха фаровете им - две ясно различими светлини в червено и жълто на фона на идеално равния меден фон.

Захед видя как самолетът застава успоредно на оста, очертана от двата джипа, и огледа импровизираната писта пред тях. Изглеждаше идеална - суха и твърда, без нито една гънка. Няколко секунди по-късно тихото жужене на „Чесната" проряза тишината. В началото бе наистина жужене, което обаче скоро се превърна в оглушителен рев. Самолетът се спусна ниско над паркираните коли, коремът му буквално докосна покривите на двата джипа, след което се приземи безупречно.

Товаренето не отне много време. Двигателите все още работеха, когато кашоните с кодексите бяха натоварени на борда и подредени зад двете задни седалки. След това дойде ред на човешкия товар.

Шон Райли.

Изнесоха го до самолета и го хвърлиха зад една преграда в самия край на машината. Все още в безсъзнание. Но жив. Точно както го искаше иранецът.

Не повече от четири минути след като колесникът бе докоснал земята, „Чесната" отново беше във въздуха. А час и единадесет минути по-късно беше обратно на летище „Диагорас". Но там не прекара повече от двадесет минути. Служителят, който се доближи до самолета, беше същият, с когото Щийл си бе имал работа, когато за първи път се приземи в Родос. Затова не си направи труда да го проверява повторно. Захед изчака формалностите, скрит зад преградата. Бени Щийл попълни всички формуляри, получи разрешение за излитане и пак се издигна.

До иранското въздушно пространство оставаха по-малко от три часа.

60

Райли се събуди рязко. В ноздрите му нахлуваше отвратителна воня, която му напомни за гниещи трупове. Очите му се ококориха, събуждайки и мозъка му.

Само на няколко сантиметра от лицето му беше иранецът. Ръката му кръжеше пред носа на агента, хванала шишенце амоняк, което бе задържала там малко повече от необходимото. Терористът се потеше обилно и очевидно се бореше с болката си, но като че ли се наслаждаваше на неудобството, което причиняваше на врага си. Накрая дръпна шишенцето от носа му и се изправи, с което му даде възможност да го огледа от глава до пети.

- Събуди се, значи. Хубаво. Не исках да изпускаш шоуто.

Райли нямаше представа какво му говори иранецът. Между думите, излизащи от устата му, и техния смисъл, имаше отчетливо забавяне. Но не му се сториха обещаващи. Сети се за Tec и се озърна, но не я видя.

- Не, тя не е тук - рече иранецът, разчел мислите му. - Нямахме време да я търсим. Но съм сигурен, че някой ден пак ще попадна на нея.

- Знаеш ли, идеята не е лоша. Само че тя няма никакви обратни приятели.

Ръката на иранеца полетя и го зашлеви с все сили.

В продължение на няколко секунди Райли не помръдна глава, докато изчака болката да отмине, а после отново вдигна очи към терориста и се усмихна накриво.

- Грешката е моя. Не знаех, че все още го държиш в тайна. Но не се притеснявай! Това ще бъде нашата малка тайна.