Лорънс О’Брайън - Йерусалимска загадка

След няколко секунди разбрах с кого разговаря. С Шимон Маркус.

Тали говореше на иврит, гледаше ни и жестикулираше. После замлъкна. Слушаше.

— Не помниш ли това момиче? — отново попита Изабел, шепнейки.

— В онези години организирахме парти всеки май месец, преди стажантите да си заминат. Обикновено наемахме стая в хотел „Рандолф" в Оксфорд. Гуляехме по цяла нощ. Последния път ни помолиха да напуснем. Някой беше грабнал един пожарогасител и беше опръскал стълбището. Беше кошмар...

Изабел поклати глава с насмешлив укор.

— Нищо чудно, че не помниш момичето...

Този инцидент беше истинската причина, поради която прекратихме купоните със стажанти. Успокоихме нещата след първите си години на успех. Имахме късмет, че никой не бе пратил на медиите снимки на пяната по стълбите и на търкалящите се в нея преподаватели и студенти. Същата година кандидатствахме за субсидии за нови проучвания и някоя снимка на размятащ пожарогасител учен нямаше да е добра реклама.

Тали говореше бързо по телефона. Звучеше ядосано. После пак се заслуша.

— Какво беше мнението на Айрийн за тези купони? — зачуди се Изабел.

— Харесваха ѝ — отвърнах. — Но това беше преди десет години.

Изабел извърна поглед.

По-рано ми бе споделила, че нейно старо гадже се е напивало до несвяст. Бяха скъсали, когато станало ясно, че той няма да се откаже от навика си.

Тя беше много по-различна от Айрийн, с която обичахме от време на време да се напиваме. Но това беше преди тя да загине.

След това скръбта ми бе отнела всякакво желание да посягам към бутилката. Алкохолът връщаше твърде много спомени...

Тали приключи с разговора си и потегли с пълна скорост.

— Какво каза той? — попитах.

— Разбрахме се да се срещнем след половин час в едно кафене.

— Какво се е случило с него?

— Ще оставя той да ви разкаже.

След двайсет минути се озовахме в малко американско кафене близо до портата Яфа, която беше част от живата история. Била построена от Ирод Велики през ранната римска епоха. До нея имаше отвор в старата крепостна стена, през който преминаваха колите. Проходът беше направен през 1898 година, за да можело германският кайзер Вилхелм II да влезе в Стария град.

Назъбената крепостна стена се проточваше отляво и отдясно на портата.

Когато завзел Йерусалим през 1917 година, възстановявайки го от седемстотингодишното господство на исляма, генерал Алънби влязъл в града пеш през арката на портата Яфа.

Тя се намира на запад от лабиринта от пясъчножълти сгради с плоски покриви и улички, които лъкатушат из Стария град. Щом се влезе вътре, вдясно е арменският квартал, вляво е християнският, а направо се намират мюсюлманският и еврейският.

Пътят за колите изви надясно след портата, а вляво имаше малко павирано площадче с магазини и кафенета. Всички сгради бяха на три и четири етажа, в османски стил, с високи прозорци, балкони на покривите и сводести входове. По тротоара пред кафенетата, туристическите офиси и обменните бюра имаше наредени табели и поставки с пощенски картички. Над тях стърчаха навеси и кабели, провиснали над главите на посетителите.

— За мен агнешки дюнер и кока-кола — каза Изабел на сервитьора с бяла риза, който дойде при нас.

Поръчах си същото, с кафе. Тали пожела само кафе.

— Надявам се този път да се появи — каза тя.

— Да се насладим на обяда си, пък да става каквото ще — предложи Изабел. — Не ни се случва всяка седмица да похапваме в Йерусалим.

— С какво се занимаваш, Изабел? — попита Тали.

През следващите няколко минути приятелката ми ѝ разказа за работата си в Британското консулство в Истанбул, като малко пресилено я описа като съвсем маловажна. Не съм срещал друг човек, който да изкарва предишната си служба толкова скучна. Тали я изгледа недоумяващо, докато Изабел разправяше как е спасявала пияни бизнесмени от неподходящи барове близо до площад „Таксим".

През прозореца на кафенето наблюдавах тълпата, която се точеше през отвора в стената на Стария град. От отсрещната страна на пътя трима полицаи разговаряха помежду си до редица от бетонни подпори до пиацата за таксита.

Покрай прозореца преминаваха всякакви хора: свещеници в черни одежди, монаси в кафяво, монахини с покрити коси, група скромно облечени арабски жени, американски и китайски туристи, кикотещи се израелски момичета...

Една бяла полицейска кола пропълзя бавно по улицата.

Дъждът бе спрял, но облаците не се бяха разпокъсали и продължаваха да висят като похлупак над града.