Лорънс О’Брайън - Йерусалимска загадка

— Кое беше момичето, което ви придружаваше? — попитах безцеремонно.

— Бивша студентка от университета. Помага ми в една важна работа, която върша. — Усмивката му бе тънка, а изражението — озадачено. — А вие познавате ли я?

— Може за кратко да е била на стаж в моя институт.

— Тя учеше в Англия. Щеше да дойде при нас, но ѝ се наложи да се прибере, тъй като майка ѝ е болна. — Той вдигна рамене.

Тали се приведе и заговори на Шимон на иврит. Говореше бързо. Нямах представа какво казва. Беше смущаващо.

Накрая мъжът вдигна ръце, обърна се към мен и ме попита на английски:

— За доктор Хънтър ли става въпрос?

Кимнах.

— Опитваме се да я открием. Тя работеше върху превода на един древен ръкопис, който намерихме в Истанбул. — Посочих към себе си и Изабел.

Шимон ѝ се усмихна. Беше топла усмивка, сякаш нямаше търпение да я опознае. Изабел също му се усмихна.

Телефонът ми иззвъня. Отне ми половин минута да извадя проклетото апаратче. Така става, когато носиш широки памучни панталони с огромни джобове.

— Господин Шон Раян ли е? — прозвуча учтив женски глас с шотландски акцент.

— Да.

— Господин Раян, телефонът ви е използван в държава, която не сте посещавали преди. Това обаждане е просто за потвърждение, че не е бил откраднат.

— Много съвестно от ваша страна.

— Грижим се за клиентите си — изтъкна тя. — Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

Съгласих се, след като служителката ме уведоми, че в противен случай може да ограничат телефонната ми услуга. Попита ме за датата ми на раждане и всички други обичайни въпроси, които се задават в такива случаи. Обърнах се настрана от масата и снижих глас, докато отговарях.

Когато приключих, Изабел и Шимон бяха потънали в дълбок разговор за Лондон.

— Видяхте ли се с доктор Хънтър, когато тя беше тук? — намесих се безцеремонно аз.

— Не, не съм я виждал — поклати глава той.

— Чухте ли за случилото се с Макс Кайзер?

— Да, чух. Беше ужасно. — Той ме погледна в очите. — Трябва да внимавате, господин Раян. Живеем в страшни времена.

— Защо някой ще иска да извърши подобно убийство?

Маркус докосна замислено брадичката си.

— На някои хора им прави удоволствие да са зли. — Той разпери дланите си върху масата, сякаш я натискаше надолу. — Моля се да хванат терористите, които са го извършили. Неговата смърт ли разследвате?

Изабел се намеси:

— Кайзер може да се е срещал със Сюзън Хънтър. Търсим нея. Ако разберем къде е работел, може да попаднем и на нейните.следи.

— Той се занимаваше с някакви разкопки, само това знам. Потърси ме да му дам сведения, но никой не ми каза къде точно са разкопките. Макс си живееше в свой собствен затворен свят — отвърна Шимон.

— Това е вярно — рекох. — Все пак в кой район са разкопките?

— Някъде в Йерусалим. — Той вдигна рамене. — Съжалявам, не съм особено полезен.

Тали се включи в разговора:

— Сигурна съм, че ще намерите доктор Хънтър. Разговаряхте ли с полицията?

— Още не, но ще го направим — обещах. Обърнах се отново към Шимон: — Защо не дойдохте на срещата на обяд?

Той заговори бавно:

— Получихме бомбена заплаха в апартамента ми. Напоследък се навъдиха всякакви идиоти. Полицията не ми позволи да изкарам колата си. Отначало казаха, че мога. После си промениха решението.

Той сложи ръка на челото си и го потърка.

— Някои хора ме побъркват. А аз съм зает човек... — Продължи с въздишка. — Но трябва да го приема. Всичко е в името на сигурността. — Маркус доближи длани и сведе глава, все едно се молеше. После вдигна очи към мен. — В коя област са познанията ви?

— Дигитален анализ, разпознаване на образи. Помогнах за основаването на Института за приложни изследвания. Разполагаме с екипи за изследвания в различни области. Ние сме академици, които искат съвременните научни методи да се използват за практически цели, и то колкото се може по-скоро.

Той прояви интерес:

— О, това е хубаво... Мисля, че съм чувал за вас. Сигурно ще ви допадне това, върху което работя. Вероятно сме по-напред даже и от великия Оксфордски университет. — На лицето му се изписа една от онези усмивки, които съм виждал да използват академиците, когато си мислеха, че може да са открили нещо интересно. Или поне по-интересно от онова, върху което работеха другите.

— Какъв е проектът? — попитах.

— Още не е публикуван, така че не мога да ви кажа. — Усмивката му стана загадъчна. — Но ще ви изпратя статията, когато излезе.