Лоуренс О’Брайен - Йерусалимска загадка

Пламъците избухнаха със свистене. В Йерусалим нощта бе необичайно студена за края на февруари. Откъм Мъртво море, източно от града, още от пладне бяха започнали да се струпват оловносиви облаци. До десет часа същата нощ улиците на мюсюлманския квартал в Стария град опустяха. От прозорците с прихлопнати капаци се носеха миризми на кюфтета и кафе с кардамон.

В десет часа и една минута по стълбите на уличката „Акабат ат Такия“ отекнаха шумни стъпки. Двама мъже в прашни костюми и с карирани куфии се спускаха бързо по широките стъпала.

Заради високите каменни стени от двете й страни уличката изглеждаше като таен проход в старинен замък. Щом наближиха сводестия вход на двореца Туншук, мъжете видяха оранжевите пламъци, които проблясваха от портала.

Те спряха, изчакаха няколко секунди, притиснати към стената, след което се придвижиха бавно напред, оглеждайки се предпазливо, за да разберат какво гори. Подпалвачът вероятно отдавна бе изчезнал в лабиринта от тесни улички наоколо.

Щом вятърът понесе пламъците нагоре, мъжете видяха горящото човешко тяло пред високите зелени железни врати. После ги блъсна задушливата миризма на изпържена плът. Мъжът, който пръв бе забелязал пожара, вече говореше по телефона си. Той усещаше парещия дъх на огъня по лицето си, макар да се намираха на пет метра от горящия труп. Закашля се и се отдръпна назад. Острата миризма се засилваше.

Те наблюдаваха издигащите се пламъци. Дочу се вой на линейка, когато почернялата кожа се свлече от лицето на мъртвеца: лъснаха сухожилия и мускули, от скулата му щръкна бяла кост.

Съскащите огнени кълба се отразяваха по редуващите се светли и тъмни ивици на мамелюкския зид и по каменните сталактити, надвиснали над портала. Пращящите звуци от пожара отекнаха надолу по дългата уличка.

Намалих радиото. „Хор на поробените евреи“ на Верди беше към края си.

— Според този уебсайт Абингдън е най-старият град във Великобритания, който е все още населен… — Вдигнах очи. Проливният дъжд биеше странично в колата. — Твърди се, че в него са живеели хора още преди 6000 години. Това ще рече, че в общината списъкът с кметовете ще е доста дълъг.

Отивахме на сватба в провинцията и ми бе трудно да чета, докато Изабел шофираше. Не само заради дъждовната февруарска сутрин, а и защото пътят, по който се движехме, А415 от Дорчестър, в момента лъкатушеше и се виеше под високите корони на дърветата.

— През 1804 година Уилям Завоевателя е празнувал тук Великден. — Погледнах към Изабел.

Все така съсредоточена в пътя, тя попита:

— Търсим църквата „Света Елена“, нали?

— Да — отвърнах.

— Това е бил първият манастир, основан в Англия — поясни Изабел. — По-стар е даже от Гластънбъри. Самото посещение на мястото ти осигурява четири години по-малко в чистилището. Звучи като добра сделка, нали?

— Църквата все още измисля какви ли не схеми, за да привлича последователи. Лизи спомена ли ти, че е трябвало да ходят на курс по подготовка, преди да уредят венчавката в тази църква? — попитах.

— Тя не ми споделя такива неща. — Изабел подсмръкна. Почти недоловимо, но изражението й беше красноречиво.

Не отвърнах. Нямах намерение да задълбавам в темата. Лизи работеше в Института за приложни изследвания в Оксфорд в съседния на моя кабинет. Отношенията ни винаги са били приятелски и никога не стигнаха по-далеч. Бъдещият й съпруг, Алекс Уинсли, от години я следваше по петите като кутре.

— В продължение на три седмици всяка сряда вечер са разговаряли за връзката си — рекох. — Какъв кошмар! Какво толкова са му обсъждали?

— Някои двойки нямат проблеми с комуникацията. На мен идеята ми се струва добра. — Изабел не отклони поглед от трафика, но забелязах как леко надигна вежди.

— Предполагам, че е бременна — заявих. — Иначе защо ще се женят през февруари?

— Има много причини, заради които хората се женят през зимата, освен бременността. С радост бих се съгласила да съм на тяхно място.

Радиото в колата забръмча, докато минавахме под електрическите жици, опънати между гигантски стълбове.

— Следват новините в единадесет по „Радио Едно“… — обяви говорителят.