Лорънс О’Брайън - Йерусалимска загадка

Справянето с общественото недоволство по въпроса за нарушаването на личното пространство щеше да е прахосване на ресурси. Обясненията как за всички е по-добре да им се пази гърбът, най-вероятно нямаше да успокоят заклетите либерали. Хората, на които никога не им се налагаше да се справят със заплахата от въоръжена атака или с някой самоубиец, решен да изтреби с бомба себеподобни, бяха склонни да не забелязват какво се върши ежедневно за тяхно добро.

Разните му там корпоративни величия, религиозни лидери, премиери и министри се страхуваха от появата в медиите на техни снимки като дявол от тамян. Особено ако бяха с придружителки в крехка възраст или с лични асистенти, които по съвпадение бяха млади и видимо обратни...

Ала засега службите можеха да прикрият деянията си.

Марк се наведе напред. Жената в центъра на екрана, чийто образ охранителната камера беше стопирала, тъй като програмата за разпознаване я бе определила като вероятно съвпадение, имаше доста сходни черти на лицето и цвят на косата с тези на Сюзън Хънтър. Ала определено не беше тя. Той натисна бутоните Ctrl-Х на клавиатурата си. Екранът пак започна да показва образ в реално време.

Марк се обърна към екрана с инсталирана защитена чат програма. Съобщението, което бе маркирал преди няколко минути, се намираше в центъра на малко изскачащо прозорче. Край него течаха съобщения от други социални медии, както и последни публикации от туитър и фейсбук. Той отбеляза публикацията като важна, след което затвори прозорчето.

Насочи вниманието си към защитената си електронна поща и прочете съобщенията си. Разбра, че е бил засечен сигнал от телефона на доктор Сюзън Хънтър. Той беше с продължителност едва десет секунди и половина и не бе фиксирано точното местоположение на обаждането. Но най-интересното нещо беше, че сигналът изобщо е прихванат...

Разбира се, това би могло да е номер или някакво послание, но също така можеше и да е аматьорска грешка от страна на похитителите ѝ. Беше напълно възможно предвид кратката активност на сигнала. Ако някой се опитваше да ги подмами, щеше да остави телефона на Сюзън Хънтър отворен за по-дълго. Добре известно е, че за да се установи с точност мястото на обаждането, са нужни трийсет секунди.

Малко хора знаеха за най-новата компютърна програма за ултра бързо проследяване на местоположението, която използваха израелците. Тя невинаги бе точна, но с мъничко късмет скоро щяха да могат да идентифицират местоположението на телефона на Сюзън Хънтър, както и друга интересна информация.

Екранът от лявата му страна показваше поток от новини от канал „Нил Нюз" — държавната новинарска служба на Египет. Той го погледа няколко секунди, след което усили звука.

На екрана се виждаше изгорялата до основи къща, където преди няколко дни бе намерено бедно еврейско семейство. В арабските надписи, които течаха отляво надясно през екрана, се казваше, че американско-израелска групировка предлага гарантирана награда от един милион долара на всеки, който им помогне да задържат нападателите.

Бандитите, които бяха блокирали вратите и бяха изгорили онази къща, трябваше да се надяват, че всички, които знаят за престъплението им, са толкова отдадени на каузата, колкото те самите.

А какво щеше да се случи, ако някой посочеше с пръст към терорист, наскоро прекосил границата от Египет?

Какво щяха да направят тогава израелците?

Щяха ли да бомбардират граничните пътища към Газа?

10

Момичето, което преди ме бе заговорило, се отдели от Шимон Маркус точно преди той да стигне до кафенето. Изабел ми говореше нещо в момента. Мислено ровех в миналото.

— Земята вика Шон. Обади се, Шон. — Тя размахваше ръка пред лицето ми.

— Много смешно. Забеляза ли кой идва?

Изабел се обърна бързо, точно навреме, за да види Шимон Маркус, който влизаше през вратата.

Аз се наведох над масата и ѝ прошепнах:

— Като го гледам този тип, вероятно ще имаме нужда от уменията ти да общуваш с непознати.

— Обичам предизвикателствата — отвърна тя.

Тали вече се надигаше от мястото си.

— Шимон, радвам се да те видя.

Израелецът седна до мен и я попита:

— Това ли е мъжът, който ме търси?

След като тя кимна утвърдително, той се обърна към мен и протегна ръка. Аз я поех. Кожата му беше груба, а хватката му — силна. Той се здрависа и с Изабел.

Сигурно бе висок два метра. Носеше избелели джинси и широко тъмносиньо яке от рипсено кадифе. Имаше едро лице и русата му коса бе леко оредяла, но това не се отразяваше на вида му на застаряващ викинг.