Лорънс О’Брайън - Йерусалимска загадка

Тя се приближи към нас с мрачно изражение. Не беше същият човек, когото си спомнях от предишната ни среща. Онази Тали се смееше много, сръчкваше ме шеговито и изпълваше с енергията си всяко помещение, в което се намираше. Сега нямаше и помен от онова нейно поведение...

След като се поздравихме кратко, тя каза:

— Да тръгваме. — И ни направи знак да поемем с нея.

— Нали обеща, че ще дойдеш след час? — напомних ѝ аз, опитвайки се да не звуча твърде раздразнен. Не мисля, че успях.

— Искаш ли помощта ми или не? — Лицето ѝ беше поруменяло, сякаш бе тичала насам.

— Къде отиваме? — Изабел играеше ролята на невъзмутимата приятелка. Усмихваше се сладко.

— В Еврейския университет. Шимон Маркус е там и ви очаква.

— Да побързаме тогава — казах.

Отне ни само двайсет минути да стигнем до двора на Еврейския университет на Йерусалим. Той бе разположен на билото на един хълм, малко на запад от центъра на града. Сградите представляваха съвременни панелни блокове, в които се помещаваха учебните зали и администрацията. Между тях имаше изсъхнала трева, високи и тънки кипариси, ниски борчета и тук-там някоя палма.

Тали обясни, че по обяд Шимон Маркус провежда симпозиум за дипломантите си в една от учебните лаборатории.

Тя ни закара дотам с бледосин очукан стар мерцедес. Извини се за вида на колата, като ни се оплака колко лошо платени са академиците в Израел и колко високи били данъците им в последно време.

Минахме покрай табела за учебна лаборатория „Манчестър". Пред следващата сграда се мотаеха групички от студенти. Тали отиде при най-близката от тях и заговори един младеж. Ние чакахме на няколко метра разстояние до една бетонна пейка. Тя се върна при нас след минутка.

Вдигна ръцете притеснено:

— Шимон не е тук. Казват, че не е в негов стил да закъснява. На никого не е пратил дори съобщение. — Тя присви очи. — Говорих с него точно преди да се срещна с вас. Обеща ми, че ще е тук — въздъхна. — Сигурно е станало нещо. — Погледна ме обвинително.

Аз също я изгледах. Ако го беше сполетяло нещастие, тя не можеше да обвинява мен за това. Докато пътувахме насам, й бях разказал за трагедията с изгарянето на Макс Кайзер и за изчезването на Сюзън Хънтър. Започвах да съжалявам, че изобщо съм споменал за тези неща...

— Един от студентите отиде да го потърси. Не знам какво да правя... — завайка се тя. Махна с ръка, после се отпусна тежко върху пейката.

Изтрополяха няколко капки дъжд, които внезапно преминаха в порой. Ние се затичахме.

Тали бе паркирала колата си в подземен паркинг близо до спортния център. Щом влязохме вътре, отърсихме мокрите си дрехи и се запътихме към долното ниво. Когато завихме зад един ъгъл, чух глас, който ме повика по име.

Обърнах се.

Към мен вървеше момиче със сериозно изражение и дълга до раменете къдрава черна коса. Беше облечена с розова, накапана от дъжда тениска и бледосини джинси. Тя ми помаха, сякаш ме познаваше. Изабел се намираше на няколко крачки пред мен. Тали вървеше още по-напред и тъкмо се канеше да поеме към следващото ниво, където беше колата ни.

— Доста път си изминал дотук — отбеляза момичето.

— Така е.

— Не ме ли помниш?

— Кога сме се запознали? — Спомнях си я бегло, може би от ранните ми години в Оксфорд. В началото, когато основахме института, през него бяха преминали доста стажанти.

Тя леко наклони глава на една страна и погледна към Изабел, която беше спряла пред нас.

— Здравей — поздрави тя приятелски.

Чухме как Тали запали колата на долното ниво. Ръмжащият шум от двигателя изпълни въздуха.

Момичето стоеше, сякаш очаквайки от мен да си спомня нещо друго за нея.

— Трябва да вървя — каза тя, обърна се и бързо се отправи към изхода.

— Какво беше това? — зачуди се Изабел.

Вдигнах рамене.

— Мисля, че я познавам от Оксфорд.

Почувствах, че е трябвало да тръгна след нея.

— Не я ли помниш? — продължи да любопитства Изабел.

— Много студенти идваха да карат стажа си в института. Някои от тях изпращаха дълги умоляващи имейли. Спрях да ги чета. Сега Бересфорд-Елис прави всичко това. Може би се е надявала да получи работа.

Колата на Тали беше точно зад нас. Тя изсвири с клаксона и ние се качихме.

Докато напускахме района на университета, аз се оглеждах за момичето, но не я видях. Телефонът на Тали иззвъня. Тя спря, за да отговори. Бяхме паркирали на опасно място — наполовина блокирахме един страничен път, който отвеждаше обратно до университета.