Лорънс О’Брайън - Йерусалимска загадка

— Обвиняват някакви местни палестинци за палежа — казах.

— Колко още хора ще бъдат изгорени? — отрони с ужас в гласа Изабел.

— А тук може и да те застрелят. — Посочих към друга статия. Отнасяше се за погребение на палестински младеж, убит в гръб, след като участвал в демонстрация в някакво селце, притиснато между еврейски селища. За тази смърт беше обвинен еврейски заселник.

— Всичко това е отвратително — отново въздъхна Изабел.

— Тук се води яростна битка, цари непрестанна омраза — отвърнах. Отворих си електронната поща, която преливаше от обичайните специални оферти от всички хотели, самолетни компании и социални мрежи, които някога бях използвал, и от някои, които не бях. Забелязах имейл от доктор Бересфорд-Елис. Към него бе приложен файл, Щракнах върху него, ала съобщението не се отвори. Екранът просто застина.

Дали интернет връзката нацяло бе прекъсната? Отворих нов прозорец, опитах се да заредя една страница. Не стана. Нищо не се зареждаше. Изчаках още минутка.

— Ще сляза долу да видя дали ще могат да оправят сигнала — предложи Изабел. — А и във фоайето връзката може да е по-добра...

— Ще може ли да донесеш малко плодове, още съм гладен — помолих я.

След десет минути все още нямаше интернет, а и Изабел не се бе върнала. Излязох от стаята, като оставих вратата да се затръшне след мен, набутах старомодния ключ в джоба си и зачаках асансьора. Надявах се да видя усмихнатото лице на Изабел, щом вратите му се отвориха, но кабинката беше празна...

Във фоайето също нямаше следа от нея. Отидох на рецепцията. Тъмнокосото момиче, което ни бе настанило, липсваше. На нейно място се мъдреше някакъв възрастен мъж с плешиво теме, което той се бе опитал да прикрие, сресвайки косата си отгоре. Служителят стоеше в единия ъгъл на рецепцията, където стената бе облицована със синьо-бели плочки от османската ера.

— Не, не съм виждал жена с тъмносини джинси и права черна коса — каза той, след като му описах Изабел.

Оглеждаше ме въпросително, сякаш се чудеше дали го моля да ми намери гадже.

— Може да е отишла до магазина. Той се намира малко по-надолу по улицата. Не е далеч. — Мъжът се усмихна, показвайки ми пожълтелите си зъби.

— Има ли проблем с безжичния интернет? — попитах.

— Не, сър. Връзката е перфектна.

— Но не и за мен. Къде точно е този магазин?

— Съвсем наблизо е... — Той посочи към предната част на хотела, а после наляво. Отидох до стъклената входна врата и изкачих стълбите до пътя, за да видя дали

Изабел идва. Никога не бях проявявал подобно желание за закрила към съпругата ми Айрийн, която беше лекар и преди две години бе заминала като доброволка в Афганистан, където бе убита. След случилото се с нея следвах порива си да се грижа за Изабел. Животът на Айрийн беше отнет. Не можех да понеса нещо подобно да се случи и на другиго.

Навън беше тъмно.

Казах си, че трябва да престана да се държа параноично. Погледнах назад към вратите на хотела. Някакъв мъж гледаше нагоре към мен през стъклото.

— Какво правиш навън? — дочух познат глас зад мен. — Липсвах ли ти?

Обърнах се. Изабел идваше откъм магазина, носейки кафяв хартиен плик.

— Взех ти плодове. — Тя поднесе плика напред, усмихна се и докосна ръката ми. Нелепият, тежък като желязо товар на страха се отмести от гърдите ми. Когато се върнахме в стаята, безжичната интернет връзка беше идеална.

— Марк се обади, докато бях навън — отбеляза тя. — Сега се намира в Кайро. Не е на милиони километри оттук.

Изгледах я недоволно и бавно заговорих:

— Защо продължава да ти звъни? Мислех, че между вас всичко е приключило.

Тя го бе зарязала преди година.

— Много си ревнив! — каза. В гласа ѝ долових съчувствие.

Отвърнах ѝ с най-нехайната си усмивка, на която бях способен.

— Иска да се срещнем. — Тя поклати глава, все едно идеята беше нелепа.

— Какво? — Започвах да се дразня.

— Няма да стане, не се безпокой...

Отворих вратата на балкона и излязох навън, загледан към осветените стени на Стария град. Изабел държеше не просто „скелети в гардероба", а направо живи експонати, очакващи да бъдат пуснати на свобода.

Почувствах нежната ѝ длан на гърба си. Тя прошепна в ухото ми:

— Ела в леглото, Шон. Искам да ти докажа, че няма друг.

Хвана ме за ръката и ме издърпа обратно вътре.

Мина още един час, преди да заспя...

7

Арап Анак извади дебелата жълта свещ от поставката ѝ. Тя гореше със синьо-бял пламък и изпускаше сладък аромат на зехтин, примесен със смирна — древния тамян, в който царица Естир 51се бе къпала шест месеца, за да се разкраси за своя персийски цар.