Лорънс О’Брайън - Йерусалимска загадка

Щом се приземихме на летището близо до Тел Авив, усетих особена оживеност в обстановката наоколо. Като минахме през един широк, огрят от слънцето коридор, стигнахме до имиграционните гишета. Опашката за паспортен контрол в следващия сектор беше голяма, но се движеше бързо. „Приятелчетата от руската банда" ни позволиха да минем пред тях. Аз побутнах Изабел. В ръката си жената държеше броеница.

Изабел ме погледна с изражение, с което сякаш признаваше, че съм бил прав.

Минахме бързо през гишетата за проверка. Извън сградата, отляво и отдясно, стояха млади войници в кафяви, леко широки униформи, с автомати през раменете и бдителни погледи.

Взехме такси до Йерусалим, до Хеброн Роуд, недалеч от Стария град. Пътуването към града по модерната магистрала с големи зелени табели на иврит, арабски и английски беше сюрреалистично преживяване. По пътя се разминахме с движещи се в обратна посока тъмнозелени танкове върху транспортьори със същия цвят. Сигурно бяха към десетина. Щом наближихме града, близо до хоризонта, сред ниски хълмове и покриви на сгради, проблесна нещо златисто.

— Това трябва да е Куполът на Скалата 33— посочих през прозореца, — където Соломон построил прочутия си храм.

Изабел хвана ръката ми.

— Винаги съм искала да дойда тук — призна тя.

Магистралата изви. Златистият блясък изчезна. Бледокремави съвременни двуетажни и триетажни жилищни сгради се заредиха по ниските хълмове край нас. Колкото повече приближавахме града, виждахме все по-стари сгради и дълги трилентови булеварди, опасани от жилищни блокове.

Трафикът също беше натоварен. Шофьорът ни обясни, че тук седмицата започвала от неделя.

Почти през целия път от летището той непрекъснато коментираше последните новини от Египет и ситуацията в Израел.

Хотелът ни „Цион Палас" беше четиризвезден, но отвън категорията не му личеше. Към входа му отвеждаха няколко широки стълби, все едно се слизаше в пещера, но вътре фоайето беше просторно и с мраморен под. В дъното имаше месингови маси за кафе с наредени около тях шоколадовокафяви кожени столове с високи облегалки. В ъглите на фоайето бяха разположени огромни сини керамични делви, а по стените бяха окачени картини с пейзажи от Стария Йерусалим.

Изгледът от малкия балкон в стаята ни спря дъха ми. Зареяхме поглед към ширналия се пред нас град. От дясната ни страна се виждаха бледозлатистите пясъчни стени на Стария град.

Хълмът Цион, увенчан от високия покрив с вид на обърната фуния на манастира „Дормитион Аби" с неговата кула с купол на върха, едва се различаваше в далечината вдясно.

Гледката сякаш притежаваше някакво древно магическо обаяние. Всичко наоколо говореше за история и религия и за нещо още по-старо, което обгръщаше целия хоризонт. За това парче земя се бяха водили безбройни войни и съдбата му все още бе обект на ожесточени конфликти.

От пътя под балкона долитаха шумовете от трафика, свирещи клаксони и от време на време силни викове. А по небето бавно се стелеха оловносиви облаци.

Посочих към стените на Стария град.

— Ей там, малко по-нататък, е портата Яфа — отбелязах. — Виждаш ли долината вдясно от стените?

Изабел кимна.

— Точно там поклонниците на боговете Ваал и Молох — продължих аз, — са принасяли в жертва децата си чрез изгаряне, докато жреците биели барабани, за да заглушат писъците.

— Какъв кошмар...

— Наричат това място Геена, Долината на ада. — Надвесих се над парапета на балкона, сякаш бях привлечен напред. Началото на долината — тази част от нея, която виждахме, изглеждаше пресъхнала, камениста, с ниски повехнали и посивели дървета.

— Ето къде е входът към ада за много евреи, както и за доста християни, а също така и за последователи на исляма. Те смятат, че там се редят грешниците, за да бъдат наказани на края на света.

— А сега можеш да намериш мястото на картата — предложи Изабел.

— Само че не е отбелязано като вход към ада.

Понеже бяхме изгладнели, побързахме да слезем до ресторанта на хотела, за да вечеряме. Хранехме се в почти пълна тишина, уморени от пътуването. Щом се върнахме в стаята, прегледах някои израелски уебсайтове, търсейки новини за доктор Хънтър. За последните няколко дни никъде не се споменаваше за нея. Единственото, което открих, бяха първоначалните статии, които съобщаваха, че е изчезнала.

Водещият материал в уебсайта на „Хаарец" 41беше за едно еврейско семейство, което предишната нощ бе загинало в пожар в селище близо до Хеброн. Ужасът от случилото се въздействаше силно от монитора. Новинарската страница бе изпълнена със снимки на малка почерняла къща с линейка пред нея, заобиколена от израелски войници. Изабел надничаше над рамото ми, докато четях.