Лорънс О’Брайън - Йерусалимска загадка

— Някога да съм го отричал? — Бутнах чиниите настрани, приведох се още по-напред и я придърпах нежно към себе си.

На следващия ден се обадих на Бересфорд-Елис.

— Полицията може да се справи много по-добре с това от теб, Шон — предупреди ме той.

— Искам сам да разбера какво става.

Той изсумтя:

— Не е твоя работа.

— Напротив, моя е! Сюзън превеждаше книгата, която ние намерихме. Сега е в неизвестност, а съпругът ѝ е мъртъв.

Шефът ми избухна, гласът му наподобяваше квичене:

— Къде ти е умът, Раян? Ти си научен ръководител, а не частен детектив! Такъв род дейности изобщо не влизат в служебната ти характеристика. — Нямаше и помен от сдържаността му. — Знаеш ли поне нещо за положението там? — Той не изчака отговора ми. — Напечено е като буре с барут, готово да избухне всеки момент. Помисли си, Раян. Това е абсолютна лудост!

Думите му ми вдъхнаха още по-голяма увереност.

— Луд или не, отивам. И ще го направя извън работно време, така че няма нужда да влиза в трудовата ми характеристика. — Дишах дълбоко, опитвайки се да запазя самообладание.

Към решението ми да замина имаше и бонус. Можех да се насладя на очевидния дискомфорт, който причиних на Бересфорд-Елис.

— Имам доста невзета отпуска, а не мога да се сетя за по-добър начин да я прекарам. Ти самият ми спомена, че не съм си взел достатъчно почивка след Истанбул.

— Шах и мат.

— Всъщност тъкмо договора ти трябва да обсъдим. — Разочарованието в гласа му ми каза всичко, което трябваше да знам за мнението му.

— Разбира се, ала ще го обсъдим, след като се върна.

Той изпъшка силно.

— Постарай се да уведомяваш властите за всяко нещо, до което се добереш. Не искам да ми звънят никакви полицаи. Тази година предстои преразглеждане на бюджета за всички отдели, особено на по-разточителните. Възнамерявах да ти го кажа след няколко дни, но мисля, че трябва да имаш едно наум. Могат да се наложат още съкращения. Не само в заплатите, но и в персонала.

Заплахата беше толкова завоалирана, колкото забит в лицето нож. Ако успееше да убеди ръководството, че прахосвам финансите на института, шансовете ми да продължа работата на Алек и да купя ново оборудване за други проекти щяха бързо да се доближат до нула. Бях ядосан, но сега вече и на себе си. Трябваше да го очаквам.

— Дръж ме в течение — добави той.

Затворих телефона.

По пътя към летището Изабел ми показа статия в интернет за жертви на смъртоносни изгаряния. Написаното включваше хилядите, убити от огън и жупел в Содом и Гомор, хората, изгорели до смърт заради жертвоприношения, както и куп други ненормални случаи.

Във влакчето изпъквахме сред представителите на бизнес класата. Изабел беше с обичайните си тесни индигови джинси. Аз бях сложил тънкото си велурено сако и черни джинси. И двамата носехме черни раници „Бергхаус". Все едно бяхме вдигнали над главите си табела с надпис: ОТИВАМЕ НА ПОЧИВКА.

За пръв път щях да посетя Израел, и то не по политически причини. Честно казано, радвах се, че вече имах основателен повод да отида там.

Опашката за полета се точеше като филм, свалян от торент с бавна връзка. Минахме през три отделни проверки за сигурност. Предвид ежедневните медийни репортажи за Израел, не бях особено изненадан.

— Смяташ ли, че ще започне война? — Изабел посочи едно заглавие от вестник, съобщаващо за предстоящо нападение на Израел над Иран.

Вдигнах рамене. Мъжът пред нея обърна страницата.

— Направо уцелихме точния момент — добави тя. — Да пристигнем там за началото на Третата световна...

5

Хенри Моулъм, старши агент в Службите за сигурност, хвърли бутилката с вода към синьото пластмасово кошче за отпадъци до задната стена на подземната контролна стая на МИ5 в Уайтхол, Централен Лондон.

Не уцели и бутилката се спука. Водата се разплиска по бледожълтата стена.

— Мамка му! — изруга Хенри на висок глас.

Сержант Финч се намираше в края на редицата с бюра за видеонаблюдение. Тя вдигна поглед, след което се приближи към него.

— Добре ли си днес, Хенри? Работата през почивните дни не ти ли се нрави?

Колосаната ѝ бяла риза беше най-яркото нещо в стаята.

— Напротив, госпожо. — Той рязко отдаде чест.

Тя го подмина, подбутвайки с крак пластмасовата бутилка към кошчето. Държеше се така, сякаш проверяваше какво представлява бутилката. После се върна при него. Над главата ѝ жужаха лампите, симулиращи дневна светлина.

— Сигурен ли си, че си добре?