Лорънс О’Брайън - Йерусалимска загадка

Бръмченето се усили и заглуши няколко секунди от следващото изречение.

— ...силно обгореното тяло, намерено в Стария град на Йерусалим рано тази сутрин, е на американския археолог Макс Кайзер, по данни на местни източници. За смъртта му са отговорни ислямски екстремисти. В други вести...

Изабел намали скоростта рязко. Една кола, която се движеше опасно близко зад нас, наду клаксона.

— Кайзер е мъртъв... — прошепна тя.

После сграбчи волана и натисна газта.

Усетих онова странно чувство, което обзема човек, щом чуе, че е починал негов познат: сякаш всичките ти сетива се изострят при мисълта какъв късмет имаш, че си жив.

Не познавахме добре Макс Кайзер — бяхме го виждали веднъж в Истанбул, когато той ни помогна да се измъкнем от морето посреднощ и ни позволи да се изсушим в яхтата му. Той съвсем публично бе предявил правата си над един ръкопис, който ние бяхме открили в Истанбул, така че никога не би могъл да получи гласа ми за личност на годината. Ала все пак не заслужаваше подобна смърт.

— Горкият негодник — казах.

— Чак не мога да повярвам — тежко въздъхна Изабел.

— Смяташ ли, че е казал истината на Сюзън Хънтър?

Изабел повдигна рамене. Изглеждаше бледа.

— Сюзън не би се вързала на глупостите му — отвърна. Погледна към мен. — Съобщиха, че е изгорял жив ли?

— Да, точно така...

Тя замълча.

Доктор Сюзън Хънтър беше археоложка от Кеймбридж, която изготвяше доклад, предназначен за турското правителство. Докладът беше за древния ръкопис, който бяхме намерили в един тунел дълбоко под Истанбул. Такава бе спогодбата, установена скоро след като попаднахме на безценната находка.

Доктор Хънтър беше водещ световен експерт по ранно-византийски ръкописи. Надеждността ѝ вероятно бе осигурила съгласието на турските археологически власти ръкописът да бъде изследван в Англия.

— Прочетох книгата ѝ за византийските суеверия. Излиза, че те са вярвали в някои напълно откачени неща — сподели Изабел. Поклати глава, все едно опита да се отърси от мислите си.

— Тази буря като че ли се разраства — отбелязах аз. И се наведох да погледна през прозореца в силното си желание да пропъдя спомена за смъртта на Кайзер от съзнанието си.

Към края на сватбеното тържество вече бяхме преживели най-доброто, което Абингдън имаше да ни предложи. Валя през по-голямата част от следобеда, но булката и младоженецът успяха да си направят сватбените снимки на хотелския частен кей на река Темза. Забравили разногласията си за връзката ни, ние се насладихме на празненството и най-вече на музикалната банда от Уиндзор, съставена изцяло от момичета, които всички явно бяха приятелки на Лизи. Не спряхме да танцуваме и благодарение на отказа на Изабел да пие, успяхме да се върнем с колата в Лондон късно същата вечер.

По пътя проверих електронната си поща и прегледах новинарските сайтове в интернет, за да видя дали се споменаваше нещо за кончината на Макс Кайзер. Нямаше нито дума. След като с Изабел изчерпахме темата за смъртта му, аз отново прочетох последния имейл, който бях получил от доктор Хънтър по-рано тази седмица. В него тя твърдеше, че все още няма определена дата за предаването на окончателния ѝ доклад. В отговора си ѝ бях благодарил, че ме държи в течение, и я помолих да ме уведоми веднага щом докладът е налице. Тя още не ми беше отговорила.

Бяха изминали шест месеца от завръщането ни от Истанбул. Очаквах доктор Хънтър да обещае, че докладът ѝ ще е готов поне след година, ала тя и това не бе направила. Всички ние негодувахме срещу института, защото академиците непрекъснато настояваха, че им е необходимо много време, за да вършат нещата. И непрестанно се шегувахме по този повод.

— Шон, мислиш ли, че смъртта на Кайзер ще се отрази на доклада ѝ? — попита загрижено Изабел.

Повдигнах рамене:

— Нямам представа...

След като се върнахме у дома, написах имейл до доктор Хънтър, в който я питах дали е чула за смъртта на Кайзер. Също така исках да съм наясно доколко ѝ е съдействал. Вероятно прекалих мъничко, завирайки си носа, където не ми е работа, но не успях да се въздържа.

Трябваше да разбера дали тя има представа доколко е важен за нас докладът ѝ. Той беше от първостепенно значение. В Истанбул бяха убили Алек, мой приятел и колега от института, който бе отишъл в Турция преди мен. Ръкописът, който намерихме, представляваше единственото смислено нещо, произлязло от смъртта му. Все едно той бе дал живота си за него. Трябваше да знам за какво става въпрос в древната находка, какво ще ни разкрие преводът на доктор Хънтър.