Харлан Коубън - Остани

изглеждаха и тези двамата. Сякаш току-що бяха избягали от църковен хор, изпълняващ

химни по някоя телевизионна кабеларка.

– Няма да ви отнеме много време – увери я нахаканата блондинка.

И ето ги сега тук, на прага й, и то точно днес. Не стояха пред задния вход на клуба. Не

скандираха лозунги срещу грехопадението. Може би след цялостната разруха, след

счупването на пръста й, който я болеше, както я боляха ходилата и всичко останало, а

костите й бяха толкова уморени, че тя не можеше да направи и стъпка повече, тези две

хлапета имаха причина да бъдат тук. Може би те наистина бяха изпратени да спасят Тони,

когато тя се намираше в най-голяма нужда. Сякаш бяха двама ангели, паднали от небето.

Възможно ли бе това?

Самотна сълза се търкулна по бузата на Тони. Нахаканото русокосо момиче й кимна с

глава, макар добре да разбираше през какво преминава Тони в момента.

Може би, мислеше си Тони, докато вадеше ключа си, аз наистина се нуждая от спасение.

Може би тези две хлапета, колкото и невероятно да звучеше, държаха нейния билет към един

по-добър живот.

– Добре – рече Тони, като преглътна хлипането си. – Можете да влезете. Но само за

минутка, става ли?

И двамата кимнаха.

Тони отвори вратата. Ралфи се спусна през стаята към тях, ноктите му се забиваха в

линолеума. Тони усети как сърцето й се свива от звука. Ралфи – единственото хубаво,

приветливо, любещо нещо в живота й. Тя се наведе и пусна Ралфи да мине по нея. Изкикоти

се през сълзи и почеса Ралфи на специалното място зад ушите, после отново се изправи.

Тони се обърна към нахаканата блондинка, която продължаваше да се усмихва.

– Колко красиво куче – забеляза нахаканата блондинка.

– Благодаря.

– Може ли да го помилвам?

– Разбира се.

Тони се обърна към очарователното момче. Той също й се усмихна. Ала усмивката му сега

бе друга. Някак отвлечена...

Чаровното момче продължи да се усмихва дори след като отдръпна свитата си в юмрук

ръка от нея. Продължи да се усмихва и когато присви бедра и рамене и с всичка сила й

нанесе внезапен удар право в лицето.

Тони се сви на пода, от носа й бликна кръв, тя притвори очи от болка и последният звук,

който чу, бе скимтенето на Ралфи.

9

Брум остави телефонната слушалка обратно на вилката. Все още се мъчеше да разбере,

както пишеха всички местни вестници, „последното потресаващо събитие“.

Голдбърг попита:

– Кой беше това?

Брум не бе осъзнал, че Голдбърг се навърта наоколо.

– Хари Сътън.

– Адвокатът мошеник?

– Мошеник ли? – намръщи се Брум. – Какво става? Да не би да е 1958 година? Вече никой

не нарича адвокатите мошеници.

– Не се прави на задник – рече Голдбърг. – Това има ли нещо общо с Карлтън Флин?

Брум стана, сърцето му галопираше.

– Може би.

– Е?

Нещо общо с Карлтън Флин? Може би. Нещо общо със Стюарт Грийн? Определено.

Брум все още си припомняше разговора.

След седемнайсетгодишно издирване Хари Сътън твърдеше, че Каси, стриптийзьорката,

изчезнала със Стюарт Грийн, е в офиса му. В момента тя стоеше пред него – ей така,

материализирала се от нищото. Беше твърде хубаво, за да го повярва.

Брум би казал за повечето адвокати, че са пълни боклуци.

Ала Хари Сътън, въпреки издънките в личния си живот – а те бяха безброй, – не бе сред тях.

Около него нямаше такава издънка, че да се налага да лъже заради нея.

– Ще ти разкажа по-късно – отвърна Брум.

Голдбърг постави ръце на хълбоците си, като полагаше всички усилия да изглежда

непоколебим.

– Не, ще ми кажеш веднага.

– Хари Сътън може да е имал свидетел?

– Какъв свидетел?

– Заклех се да пазя тайна.

– Какво?

Брум не си направи труда да му отговори. Просто продължи да взема стъпалата, защото

знаеше, че Голдбърг, който намираше за изтощително да протегне ръка за нещо друго, освен