Харлан Коубън - Остани

Малцина от хората, които срещате, са с ореол на главите. Нито са красавци, нито са

ангелчета, нито раздават благотворителност – в случая с Хари, той определено предпочиташе

грешниците пред светците, – ала те носеха аура на доверие и доброта. Хари бе един от тях.

– Здравей, Каси – поздрави я той.

Гласът му бе остър. Той се размърда на стола си.

– Как я караш, Хари?

Ясните му сини очи я погледнаха по странен начин. Не беше в неговия стил, но оттогава

бяха изминали близо две десетилетия. Хората се променят.

Запита се дали идването й не бе грешка.

– Благодаря, добре.

– Благодаря, добре?

Хари кимна и прехапа устни.

– Какво става, Хари?

Внезапно очите му се насълзиха.

– Хари?

– По дяволите – изруга той.

– Какво?

– Обещах да не казвам. Понякога съм такава порта.

Тя мълчеше и чакаше.

– Просто... Мислех, че не си между живите.

Тя се усмихна, почувствала облекчение от факта, че, да, той си бе останал същият

свръхемоционален човек, когото помнеше.

– Хари...

Той махна с ръка.

– След като ти изчезна с онзи, дойдоха ченгетата.

– Не съм изчезвала с онзи.

– Самичка ли изчезна?

– Нещо такова.

– Е, ченгетата искаха да говорят с теб. Още го искат.

– Знам – отвърна Меган. – Затова се върнах. Имам нужда от помощта ти.

Когато видя за първи път усмихнатата млада двойка близо до входа, Тони Алюър въздъхна

и поклати глава. Истинското име на Тони беше Алиса. Беше го използвала като сценичен

прякор от „Алиса в Страната на чудесата“, но даденото й име се оказа по-лесно за хората,

свързани с миналото й – така я разпознаваха. В момента, привършила работата си за деня, тя

носеше свободен суичър.

Беше сменила тънките си и остри токчета за чифт обувки за тенис. Беше изстъргала

натрупания грим и си бе нахлузила чифт огромни слънчеви очила. Мислеше си, че изобщо не

прилича на екзотичната танцьорка, каквато всъщност беше.

Усмихнатата двойка сякаш бе току-що излязла от страниците на някое библейско

изследване. Тони свъси вежди. Познаваше този тип хора. Добродетелни.

Искаха да й дадат брошури и да спасят душата й. Ще използват някоя банална фраза като

например: „Отърви се от дамските си прашки и ще откриеш Иисус“, а тя ще отговори:

„Иисус дава ли големи бакшиши?“.

Усмихнатото русокосо момиче бе младо, здраво и хубаво. Косата й бе завързана отзад на

плътна конска опашка. Беше облечена с пуловер с поло яка и с пола, каквато обикновено

носеха момичетата, задоволявайки фантазиите на посетителите, свързани с ученички; на

краката си имаше къси чорапки. Кой се обличаше така в реалния живот?

Очарователният мъж с нея имаше вълниста коса на политик, който се намира в лодка сред

морето. Беше наконтен с дрехи в цвят „каки“, синьо сако с копчета до долу, а около врата си

бе метнал пуловер.

Тони не бе в настроение. Пръстът й пулсираше и я болеше. Тя се чувстваше слаба, разбита,

победена. Искаше да влезе и да нахрани Ралфи.

Посещението на онова ченге Брум и, разбира се, изчезването на Карлтън Флин не излизаха

от ума й. Първия път, когато го срещна, той носеше впита тясна тениска с надпис: „Не съм

гинеколог, но бих могъл да погледна там“. Ставаше дума за първокласен знак „Пази се от

мен“, ала щом го прочете, глупавичката Тони се изкикоти. Като си спомни сега, стана й

тъжно.

Тони имаше прилични атрибути, ала гащите й сякаш сами се свличаха, когато опреше до

мъже.

Понякога – в повечето случаи – Тони смяташе, че лошият късмет сякаш вървеше на две

крачки след нея, често я настигаше, потупваше я по рамото, като й напомняше, че е до нея, че

е постоянен неин спътник.

Не бе започнало по този начин. В началото обичаше работата си в „Ла Крим“. Беше й

забавно и вълнуващо да танцува всяка нощ. При това не, Тони не бе насилвана сексуално