Харлан Коубън - Остани

като дете, нищо подобно, благодаря много, но тя наистина притежаваше друго качество,

често срещано у хора, които практикуват нейната професия.

Тони можеше да признае пред себе си, че бе мързелива по рождение и че всичко й

доскучаваше много бързо.

Непрекъснато говорят как момичетата стигат до развала, или им липсва самооценка и, уви,

това бе самата истина, ала най-важното беше, че повечето момичета просто не искаха да се

заловят за истинска работа. Че кой искаше такова нещо? Помислете само – какви бяха

алтернативите на онова, което вършеше сега? Да вземем сестра й Бет. Откакто преди шест

години бе завършила гимназия, Бет работеше върху данни за нуждите на застрахователна

компания. Седеше във вмирисана задушна кабинка пред монитора и вкарваше в компютъра

бог знае какви данни – час след час, ден след ден, година след година, напъхана в кабинка,

която бе по-тясна от затворническа килия, докато накрая какво?

Тя потръпна.

Каза си:По-добре ме убий на мига .

Ето с какви опции разполагаше тя при провал: първо, безсмислено да печата

застрахователни данни в тясна вмирисана кабина... или, второ: да танцува всяка нощ и да

пие шампанско с компании.

Страхотен избор, нали?

Ала работата й в „Ла Крим“ не протичаше по начина, по който очакваше. Бе разбрала, че

тук можеше да си определя срещи с подходящи мъже по-успешно, отколкото на имейл адреса

Match.com , ала най-близо до истинската връзка бе запознанството й с Карлтън. А какво бе

направил той? Беше счупил пръста й и бе заплашил Ралфи.

Някои момичета наистина си намират богати мъже, но в по-голямата си част те бяха

хубавички, а щом се погледнеше по-внимателно в огледалото, Тони виждаше, че не е от тях.

Не бе от хубавичките. Трябваше да си слага тонове грим. Кръговете под очите й ставаха все

по-тъмни.

Нуждаеше се от корекция на бюста и макар да бе само на двайсет и три, варикозните вени

по краката й ги правеха релефни като географска карта.

Наперената млада блондинка с полото едва забележимо помаха с ръка на Тони.

– Госпожице, може ли да поговорим за малко?

Тони усети нещо като завист към нахаканата блондинка с усмивка като за реклама на

паста за зъби. Очарователният мъж вероятно беше приятелят й. Вероятно се отнасяше добре

с нея, водеше я на кино, държеше й ръката в търговския център. Късметлийка. Със сигурност

бяха разпространители на Библията, но изглеждаха щастливи и здрави, сякаш никога в

живота си не бяха познали тъгата. Тони би заложила всичките си спестявания на своя

мизерен живот, че всеки един от познатите на тези двамата бе още между живите.

Родителите им бяха все още щастливо женени и имаха вид на здрави хора, също като тях,

само малко по-възрастни и играеха тенис, организираха събирания на барбекю, както и

големи официални вечери, на които роднините им скланяха глави и изричаха

благодарствената молитва.

Не след дълго те щяха да й съобщят, че разполагат с отговорите на всички нейни въпроси и,

съжалявам много, но Тони просто не бе в настроение. Не и днес.

Счупеният й пръст я болеше толкова много. Едно ченге току-що я бе заплашило, че ще я

хвърли в затвора. А нейният склонен към садизъм, ненормален „приятел“ изчезна и може би

по Божията воля бе вече мъртъв.

Усмихнатото чаровно момче рече:

– Искаме за миг да поговорим с вас.

Тони бе на път да им каже да се махат, но нещо я накара да спре. Тези двамата не

приличаха на стандартните разпространители на библейските истини, които стояха пред

клуба и тормозеха момичетата с цитати от Светото писание. Тези изглеждаха по-... сякаш

идваха от Средния запад? По-излъскани и с по-лъчист поглед.

Преди няколко години бабата на Тони, лека й пръст, бе попаднала на телевизионни

евангелисти по някаква мизерна кабеларка. Предаваха програма, наречена „Музикален час

за здраве“, в която невръстни младежи пееха тихо с китари и пляскаха в такт с ръце. Така