Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Разкажи ми как беше в Сан Диего — каза тя след малко и стисна ръката му.

— Отвратително — беше се загледал в тавана и от промяната, която долови в гласа му, Даяна се почувства като в асансьор, полетял рязко надолу. — Трябваше да отида чак до Сан Диего, за да разбера, че онова малко копеле Ашли създава собствена империя за моя сметка. Майър, с когото трябваше да се видя — той си е наел за постоянно апартамент в хотел „Дел Коронадо“ и е напуснал Ню Йорк заради емфиземата си — той ми каза, че Ашли събирал гласове от управителния съвет в своя подкрепа. Каза ми още, че искал да ме изхвърли.

— Но това е идиотско — рече Даяна. — Та компанията е твоя, нали?

— Ами… и да, и не. Когато преди две години преправяхме „Моби Дик“, нещата малко се изкофтиха. Средствата ни започнаха да намаляват главоломно бързо — той се обърна на една страна, за да се доближи до Даяна. — А снимачният екип и актьорите вече работеха. Наложиха ни се няколко неприятни прекъсвания — заради бури, заради стачка. Но филмът беше от значение. Аз вярвах в него и имахме спешна нужда от пари. Е, ако бяхме подпомагани финансово от главното студио, както сега с „Хедър Дюел“, нямаше да има никакъв проблем. Но не би, та се наложи да потърсим помощ от другаде.

— Но „Моби Дик“ имаше голям успех.

— О, да. Излязох прав, че не се отказах от него. Но деянието беше вече извършено. А преди това, докато бяхме в дупка, моят приятел Ашли ми каза, че можел да намери мангизите до две седмици. Това беше по-добро от всичко, което аз можех да направя. И вместо да рискувам и да прекратя снимките, аз му казах да действа.

— А той как ги намери?

Рубънс свали поглед от тавана и го спря върху лицето на Даяна.

— Ами нека само да ти кажа, че оттогава при всяко мое отиване в Ню Йорк около заседателната маса на съвета виждам все повече и повече непознати лица. Досега бях прекалено много зает с други неща, за да се разровя в тази история. Виждах в каква дупка съм хвърлил компанията. А тя беше моята гордост. Но с „Моби Дик“ разбрах, че времето на истински независимия продуцент вече е отминало. Затова разработих широко обхватно споразумение с „Туентиът“, което ми даде нужната свобода.

После дойде обаждането на Майър. Той и само неколцина още влиятелни хора от старото време продължават да са в управителния съвет. А останалите… то е все едно, че са те нападнали кърлежи. Влязат ли ти веднъж под кожата, трудно можем да се отървеш от тях.

— Но не е невъзможно.

— О, не — разсмя се Рубънс и цялото му тяло се разтърси, — нищо не е невъзможно. Трябва само да имаш стоманени нерви.

Даяна беше облегнала глава върху гърдите му. Ударите на сърцето му изпълваха ушите й подобно на шума от морски вълни.

— Какво смяташ да правиш?

— Една част вече направих — срещнах се с Майър.

— И какво ти каза той? — гласът й беше спаднал до шепот; почти заспиваше.

— Майър ли? — отново избухна в смях Рубънс. — Голям чудак е тоя Майър. Радвам се, че ми е приятел. Лошо ще бъде, ако ми беше враг.

— Добре де, какво ти каза Майър?

— Че същото се отнася и за мен.

Фасадата на театър „Нова Бърлеск“ беше непривлекателна, дори съмнително скромна. Това, несъмнено, беше добре обмислено, тъй като мястото не представляваше туристически капан, пълен с пенсионерки и дебелани или — какъвто беше случаят в по-долната пресечка и оттатък улицата — с унили, крехки като птички създания, нашарени с елипсовидни черно-сини белези по бедрата и гръдния кош и с тъмни, хлътнали наркомански очи.

Тук специалните номера се изпълняваха нелегално за отбрана публика, включваща всякакъв род фетишисти. Някои от номерата бяха толкова шокиращи — персоналът винаги можеше да разкаже подходяща история — че ледени тръпки те полазваха по гърба. Тъй поне се говореше. Но всъщност никога не се разбра каква беше истината. Защото персоналът представляваше една весела група, която си гледаше работата с хладнокръвието на дисциплиниран артист.

В театъра не се изпълняваха мелодрами — публиката, а да не говорим за персонала, който смяташе, че се състои от взискателни професионалисти, нямаше да търпи подобни буламачи. Те можеха да се видят по многобройните комедийни сцени на Бродуей, но не и тук.

Долу, на нивото на улицата, имаше доста долнопробен порно магазин, в който с въодушевление се предлагаше невероятно богат избор на перверзни стоки: от нелегално направени черно-бели филми с изпълнители деца — деца, а не джуджета, каквито биха пробутали другаде на лековерния купувач — до висококачествени списания, от които лъхаше ужасяващата атмосфера от времето на Инквизицията. Намираха се също и снимки на чисто голи тела, разбира се, но повечето от клиентите на магазина ги отминаваха с презрение.