Лий Чайлд - Нещо лично

— Каква е площта на кръг с радиус хиляда и триста метра?

Усмихнах се в здрача. Пи по ер на квадрат.

— Над пет квадратни километра.

— А средната гъстота на населението в големите западноевропейски градове?

Това не беше нито висша математика, нито аритметика, а обща култура.

— Петнайсет хиляди на квадратен километър?

— Изостанал си. В момента е около деветнайсет, плюс-минус. Някои части на Лондон и Париж достигат двайсет и пет хиляди. Което предполага, че трябва да проверят десетки хиляди покриви и прозорци, плюс самоличността на повече от сто хиляди души. А това на практика е невъзможно. В момента един талантлив стрелец с далекобойна пушка в ръце е най-лошият им кошмар.

— Забравяш блиндираните панели.

Скаранджело кимна в мрака. Чух помръдването на главата й върху възглавницата.

— Те ще покриват фланговете, но не и предната и задната част — обади се тя. — Политиците не ги обичат. С тях изглеждат уплашени, каквито всъщност са. Но не им е приятно хората да го разберат.

Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.

— Знаел ли е някой, че стъклото ще издържи?

— Производителят, който е бил убеден в това. За разлика от някои експерти, които са имали съмнения.

Мой ред да кимна в мрака. И аз бих се съмнявал. Петдесети калибър има огромна пробивна сила. Произведен е за картечници „Браунинг“, които повалят цели дървета.

— Лека нощ — рекох.

— Дано да е лека — отвърна Скаранджело.

Кацнахме на „Льо Бурже“ в свежата слънчева пролетна сутрин. Според стюардесата това било най-голямото летище за частни полети в света. Самолетът напусна пистата и започна да рулира към две черни коли, паркирани далече от всичко останало. Ситроени, помислих си аз. Не съвсем лимузини, но все пак дълги, ниски и лъскави. До тях стояха петима мъже. Всичките леко наведени срещу вятъра и намръщени от силния шум. Двама от тях очевидно бяха шофьорите, другите двама бяха униформени жандармеристи, а последният беше сивокос, представителен, с хубав костюм. Самолетът измина още няколко метра и спря. Двигателите заглъхнаха. Петимата изпънаха рамене и пристъпиха крачка напред. Докато стюардесата се бореше с вратата, Скаранджело се обърна и ми подаде мобилен телефон.

— Звънни, ако ти потрябвам.

— На какъв номер?

— Онзи, който е записан вътре.

— На различни места ли отиваме?

— Естествено — отвърна тя. — Ти отиваш да огледаш местопрестъплението, а аз — в ГДВС.

Кимнах. Главната дирекция за външна сигурност. Ни повече, ни по-малко. Сериозна работа. Френският вариант на ЦРУ. Вероятно визита на добра воля от страна на Скаранджело, комбинирана с обмен на строго секретна информация. Или некомбинирана.

— Освен това аз съм стръв и по-добре да не си наблизо, а? — казах.

— Това не е съществено.

— Кейси Найс дойде с мен в Арканзас.

— Но стоеше на два метра дистанция.

Кимнах и казах:

— Нещо доста трудно за постигане при влизане в апартаменти.

— Той е в Лондон — отсече Скаранджело. — Независимо кой от тримата.

През отворената врата нахлу свеж въздух, примесен с лекия аромат на авиационно гориво. Стюардесата се отдръпна да направи място на Скаранджело, която стъпи на стълбичката и застина, превъплътила се за миг във важна особа, пристигнала на официално посещение. Изчаках я да слезе и поех след нея. Сивокосият с костюма тръгна да я посрещне. Явно се познаваха. Може би беше колегата й от френска страна със същия ранг. А може би в миналото бяха работили заедно. Качиха се едновременно на задната седалка на първия ситроен. Шофьорът зае мястото си и колата потегли. После двамата жандармеристи се изправиха до стълбичката и ме погледнаха. Любезно и с очакване. Измъкнах чисто новия си паспорт и им го подадох. Единият го отвори, а колегата му протегна врат. Погледнаха напечатаното име и снимката, а после лицето ми, след което жандармеристът ми подаде паспорта с две ръце, сякаш ми поднасяше официален подарък. Никой от двамата не ми се поклони и не тропна с токове, но ако някой ни гледаше отстрани, щеше да остане с подобно впечатление. Такава беше властта на О’Дей.

Шофьорът ми отвори вратата на задната седалка на втория ситроен. Минахме през няколко телени порти, после покрай голям терминал и излязохме на пътя.

„Льо Бурже“ не е далече от центъра на Париж, но същата магистрала води и до гигантското гражданско летище „Шарл дьо Гол“, така че трафикът беше много натоварен. В нашата посока пъплеше плътна колона от частни коли и таксита. Повечето шофьори на таксита приличаха на виетнамци, много от тях бяха жени. Някои возеха само по един човек, други бяха пълни с радостно възбудени пътници и посрещачи, натъпкани като сардели. На електронните табели над пътните платна се появи надпис: Attention aux vents en rafales . Предупреждаваха ни за внезапни силни повеи, но аз си спомних точното значение на rafales едва когато обърнах внимание как колите пред нас се клатят под напора на вятъра, а знамената по околните сгради плющят бясно.