Лий Чайлд - Нещо лично

Освен по сутрешните той си падаше и по следобедните заседания. Отново бяхме в стаята на втория етаж със събраните в средата маси. О’Дей, Шумейкър и Скаранджело бяха там преди нас. Ние с Кейси Найс се появихме веднага след кацането. Ушите ни още пищяха от реактивните двигатели. Докладвахме какво сме открили в Арканзас, предадохме прахта и песъчинките — вече в пликче за веществени доказателства, а не в шишенце от хапчета. Шумейкър беше разочарован, че никой не ни е засякъл. Беше се надявал, че номерът със стръвта ще проработи. След което О’Дей обяви, че вниманието на Кот към моята особа е напълно разбираемо.

— Искам да знам как ми е намерил досието — казах аз.

— Вероятно с помощта на приятел в администрацията — отвърна той. — Става въпрос за рутинна папка в един рутинен склад за архиви в Мисури.

— Той няма приятели в администрацията. Нямаше такива дори в отряда си. Никой от тях не излъга, за да го прикрие.

— В такъв случай просто я е купил.

— С какво? Току-що е излязъл от „Левънуърт“. След което отива в задния си двор и си купува поне хиляда патрона петдесети калибър. Те струват по пет долара парчето. Дори в Арканзас. Откъде е имал толкова пари?

— Ще проверим.

— Как? Не сте подготвени за подобно нещо. Стига с тия глупости за националната сигурност. Нужно е полицейско разследване. Той има тренировъчно стрелбище, дълго хиляда и триста метра, и купища патрони за ефективна стрелба на такова разстояние. Случайно съвпадение ли е това? Или онази парижка тераса е била избрана преди много време? За нея ли е тренирал? Ако да, това означава заговор отпреди година. Трябва ни информация. Като за начало, кой е собственик на апартамента в Париж?

— За полицай ли се кандидатираш?

— Нали бях стръв?

— Можеш да бъдеш и двете.

— Никога за нищо не се кандидатирам. Основно правило на боеца.

— А може би трябва. Няма да ти е спокойно след това, което си видял.

— На този свят има поне още една дузина хора, които ми имат зъб. Защо трябва да ми пука? Никой от тях не може да ме открие.

— Но ние те открихме.

— Това е различно. Нима допускаш, че бих отговорил на обява, пусната от Кот?

— Значи ще го оставиш на свобода?

Отново добрият стар Сократ.

— Има си органи, които следят спазва ли условията на пробацията.

— Ти си в отлична форма за годините си, Ричър — рече с лека въздишка той. — Без съмнение това се дължи на начина на живот, който си избрал и който ти дава добри възможности да тренираш. Най-вече ходене, предполагам. Специалистите твърдят, че то е много полезно. Част от привлекателността на същия този живот, нали? Безкрайни пътища, слънчеви дни, далечни хоризонти. Нищо общо с градския шум и блъсканица, с наркоманите на всяка крачка. Ти обичаш ходенето. Радваш се на свободата.

— Какво искаш да кажеш? — изгледах го аз.

— Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.

Джоун Скаранджело впи поглед в мен, сякаш ме предизвикваше да възразя.

— Особено снайперист, който е толкова откачен, че петнайсет години тренира йога, а после те рисува на стената на спалнята си — добави О’Дей.

Не отговорих.

— За полицейско разследване ли настояваш? — попита той.

— Оставил е пикапа си вкъщи. Значи е имал друг транспорт. Не е било такси, защото в къщата му няма телефон, а мобилните нямат покритие. Било е уговорено предварително, като всичко останало. А това означава хора, които са идвали и са си отивали по онзи път в продължение на месеци. Все някой трябва да е забелязал нещо.

— Но съседът не е.

— Каза така, защото му е било платено. И са го инструктирали.

— Мислиш ли?

Кимнах.

— Нямаше как да не признае, че познава Кот. Обратното би било твърде странно дори за Арканзас. Но са го предупредили да не обелва нито дума за пристигащите и заминаващите. Смени темата в момента, в който го попитах дали не е забелязал наоколо чужденци. Започна да обижда морските пехотинци и да прави гадни намеци на госпожица Найс.

О’Дей се обърна към Кейси Найс и попита:

— Наистина ли?

— Успях да се справя — отвърна тя.

— Какво по-точно каза за морските пехотинци?

— Фукливи търсачи на слава с лъскави лодки.

— Във флота ли е служил?

— Не, във ВВС.

О’Дей кимна разбиращо и отново се обърна към мен.

— Заключения?

— Съседът крие цяла торба пари в гардероба си.

— Небелязани.

— Може би. Но знае кой му ги е дал. Друга част от тези пари са влезли в касата на някой магазин за боеприпаси. Собственикът със сигурност помни на кого е продал хиляда патрона петдесети калибър. Това си е сериозна поръчка.