Айзък Азимов: Мечтите са нещо лично

Джес Уейл вдигна поглед от книжата по писалището си. Неговата суховата старческа фигура, орлов нос, хлътнали сумрачни очи и буйна белоснежна коса бяха станали нещо като фирмена марка на световно известната компания „Мечти“.

Той попита:

— Момчето пристигна ли вече, Джо?

Джо Дули беше невисок и набит. На влажните му устни вечно имаше залепена цигара. Сега той я извади от устата си и кимна.

— Родителите също. Изплашени са, но не се учудвам.

— Да не сте сбъркали, Джо? Аз съм зает — Уейл погледна часовника си. — В два часа ще дойде чиновник от министерството.

— Не може да съм сбъркал, мистър Уейл — разпалено заяви Джо и лицето му изрази такава убеденост, че даже тлъстите бузи потрепериха. — Нали ви казах, че видях момчето, когато играеше баскетбол в училищния двор. Да бяхте го зърнали само! Ако топката отиваше към него, съотборниците му бързаха да я вземат, а момчето въпреки това се държеше като звезда. Разбирате ли? Затова си го записах.

— А с него говорихте ли?

— А как иначе? Приближих се до него, когато обядваха. Нали ме знаете, мистър Уейл — Дули възбудено заразмахва цигарата, но успя да хване с длан падащата пепел. — „Момче“, казах му…

— И от него може да се направи Мечтател?

— Казах му: Момче, пристигам направо от Африка и…

— Добре, добре — вдигна ръка Уейл. — Вашето мнение ми е достатъчно. Не мога да разбера как успявате, но ако знам, че вие сте избирали момчето, винаги съм готов да рискувам. Извикайте го!

Момчето влезе с родителите си. Дули им посочи столовете, а Уейл стана и размени с тях любезни ръкостискания. На момчето се усмихна така, че всяка от бръчките му започна да излъчва доброта.

— Ти си Томи Слуцки, нали?

Томи кимна мълчаливо. За своите 10 години той изглеждаше дребничък. Тъмната му коса беше пригладена с неубедителна акуратност, а лицето му беше неестествено чисто.

— Нали си послушно момче?

Майката на Томи се разтопи в усмивка и нежно погали сина си по главата (обаче тревожното изражение не слезе от лицето на момчето).

— Той е много послушно и добро момче — каза тя.

Уейл пропусна съмнителното изявление покрай ушите си.

— Кажи ми, Томи, ти някога слушал ли си Мечти? — попита Уейл момчето, като му подаваше бонбон. След кратко колебание Томи взе бонбона и каза с тънък фалцет:

— Случвало се е.

Мистър Слуцки беше от тези широкоплещести черноработници, които за срам на евгениката се оказваха понякога бащи на Мечтатели. Той се покашля и поясни:

— Понякога сме взимали за момчето някоя и друга Мечта. И съвременни, и старинни…

Уейл кимна и се обърна отново към момчето:

— Тези мечти харесват ли ти, Томи?

— Много глупости има в тях.

— Ти си измисляш къде-къде по-добри, а?

Презрителната усмивка, която се появи на детските устни, смекчи неестествеността на зализаната коса и чисто измитите бузи.

Уейл меко продължи:

— А не искаш ли да помечтаеш за мен?

— Н-не — смутено отговори Томи.

— Това не е трудно, даже е съвсем лесно… Джо!

Дули премести преградата и придвижи към тях блянографа. Момчето застана до апарата в недоумение.

Уейл взе шлема и го показа на Томи:

— Знаеш ли какво е това?

— Не — отвърна Томи, като се отдръпна.

— Това е „мислителница“. Наричаме я така, защото в нея хората мислят. Сложи си я на главата и мисли за каквото искаш.

— И какво ще стане?

— Нищо. Даже е приятно.

— Не! — каза Томи. — По-добре не.

Майка му бързо се наведе към него.

— Не боли, Томи. Прави каквото ти казват — не беше трудно да се разтълкува тона й.

Томи се напрегна целия и им се струваше, че всеки момент ще заплаче. Уейл му сложи мислителницата много бавно и внимателно. Около половин минута мълча, за да може момчето да се убеди, че нищо страшно не е станало и да свикне с ласкавото докосване на фибрилите към шевовете на черепа (през кожата те проникваха съвсем безболезнено) и главно с лекото жужене на променливото вихрово поле.

Накрая каза:

— Сега ще помечтаеш ли за нас?

— За какво? — изпод шлема се виждаха само носа и устата на момчето.

— За каквото искаш. Да речем, часовете в училище са свършили и ти можеш да правиш каквото си поискаш.

Момчето помисли малко, а после възбудено попита:

— Може ли да полетя на стратолет?

— Разбира се! Колкото искаш. Значи, ти летиш на стратолет. Ето, той стартира… — Уейл направи незабележим знак, и Дули включи шифратора.

Сеансът продължи само пет минути, след което Дули изведе момчето и майка му в приемната. Томи беше малко разсеян, иначе изпитанието не му подейства изобщо. Уейл се обърна към бащата: