Лий Чайлд - Нещо лично

— Може да е пазарувал от различни търговци.

— Точно така. И да е използвал различни хора за покупките. Колкото повече хора са участвали, толкова повече следи ще оставят. Полетите от и за Литъл Рок и Тексаркана, фирмите за коли под наем, местните бензиностанции, може би глобите за превишена скорост и забранено паркиране, видеозаписите на мобилните полицейски камери, местните ресторанти и мотели… Всички тези неща и места трябва да бъдат проверени. Плюс какво знае съседът.

О’Дей започна да отваря и затваря уста, сякаш репетираше различни отговори. Но в крайна сметка се задоволи с едно „окей“.

— ФБР ще свърши тази работа.

— Нали уж ставаше въпрос за секретен проект?

— Разделяй и владей! — обяви О’Дей. — Ще им раздадем по една малка порция. Важното е да нямат поглед върху общата картина.

— В такъв случай препоръчвам да започнат веднага.

— Няма как да стане преди утре — отвърна той и си отбеляза нещо на лист хартия. — Засега руснаците не са стигнали доникъде. Другарят Дацев се е изпарил яко дим. Британците подозират, че тяхното момче Карсън пътува с наскоро издаден фалшив паспорт. По тази причина търсят хора с нови паспорти, които са ходили до Париж в посочения отрязък от време. С влак, самолет, автомобил или кораб. Списъкът им съдържа почти хиляда имена.

— Къде е бил засечен за последен път Карсън?

— В дома си преди месец. При рутинен обход на патрул от Специалния отдел.

— А Дацев?

— Същата работа, но в Москва, пак преди месец. Разликата е, че никой от тях не е бил проследен до стрелбище с обхват от хиляда и триста метра. Имам лошото предчувствие, че облакът надвисва над нашите глави.

— Карсън и Дацев може да са тренирали в чужбина. На тях не им е било нужно толкова време, колкото на Кот. Той е трябвало да наваксва. Може би на даден етап са ги събрали заедно. На нещо като кастинг преди парижката репетиция. И може би най-добре представилият се е получил поръчката.

— И още куп „може би“ — въздъхна О’Дей.

— Имаме ли снимки?

Той отвори червената папка пред себе си и извади четири снимки анфас, всичките цветни. Побутна встрани едната от тях. Къдрокос мъж със силен загар и простодушна усмивка. Явно Розан, израелецът, който вече беше извън подозрение. О’Дей плъзна към мен останалите три снимки. Първата беше на около петдесетгодишен мъж с бръсната глава, безизразно лице и леко дръпнати тъмни очи. Вероятно имаше малко монголска кръв във вените.

— Фьодор Дацев — обяви О’Дей. — Петдесет и две годишен, роден в Сибир.

Следващата снимка беше на човек, който на ранна възраст трябва да е бил доста светъл, но чието лице днес беше загоряло и обветрено. Къса кестенява коса, бдителен поглед, счупен нос и лека усмивка, която би могла да мине както за иронична, така и за заплашителна.

— Уилям Карсън — каза О’Дей. — Роден в Лондон, на четирийсет и осем години.

Последният беше Джон Кот. С възрастта някои хора наедряват и подпухват — като Шумейкър например. За разлика от него Кот се беше смалил и бе останал само мускули и жили. Чешките му скули бяха още по-изхвръкнали, а тънките му стиснати устни бяха като равна черта на лицето му. Единствено очите му изглеждаха по-големи. Те се взираха гневно в мен.

— Снимката е правена при излизането му от затвора — поясни О’Дей. — Най-скорошната, с която разполагаме.

Доста противно трио. Сложих снимките една върху друга и ги плъзнах обратно.

— Докъде стигнаха британците със своя ров? — попитах.

— Няма да отцепват района в радиус от километър и половина — отвърна Скаранджело. — Знаете колко гъстонаселена е Англия. Все едно да евакуират Манхатън. Просто няма как да се случи.

— Добре, а сега какво?

— Заминаваш за Париж — обяви О’Дей.

— Кога?

— Още сега.

— Като стръв или като ченге?

— И двете. Но за нас най-важното е да огледаш местопрестъплението. И да потърсиш някакви пропуски.

— Защо ще ми показват каквото и да било? Аз съм никой.

— Името ти ще бъде достатъчно. Вече проведох разговори. Ще ти покажат всичко, което биха показали и на мен. Такава е властта на О’Дей. Особено сега.

Не казах нищо.

— Доколкото ми е известно, ти говориш френски, нали?

— Да.

— А руски?

— Защо?

— Британците и руснаците също изпращат свои хора. Ще се срещнеш с тях. Измъкни каквото можеш, но не им давай никаква информация.

— Сигурно и те ще получат същите инструкции.

— Ще се нуждаем и от присъствието на ЦРУ — добави О’Дей и Кейси Найс се наведе напред в стола си.