Лий Чайлд - Нещо лично

— Имате ли нужда от нещо, сър? — попита шофьорът ми.

В екзистенциален смисъл въпросът беше много обширен, но в момента аз нямах непосредствени нужди и само кимнах, щом срещнах погледа му в огледалото. Е, бях гладен и ми се пиеше кафе, но предполагах, че тези проблеми съвсем скоро ще се решат от само себе си. По всяка вероятност самолетът с хората от Лондон щеше да кацне малко по-късно сутринта, а след него и този от Москва. Парижките ченгета едва ли бяха планирали три отделни визити на местопрестъплението, от което следваше, че всички ще се изтърсим накуп. Значи щях да имам време за една стабилна закуска, преди да се появят руснакът и британецът. Сигурно щяха да ме закарат да ги изчакам в някой хотел — нещо подходящо за бюджета на полицията, — а около него не можеше да няма хубави бистра. Според мен Париж е страхотен град и с нетърпение очаквах предстоящия ден.

И той настъпи.

Прекосихме „Периферик“, околовръстната магистрала, която опасва огромния жив музей със зелени улици, импозантни сгради и красиви парапети от ковано желязо. Излязохме на улица „Фландър“ и продължихме между Северната и Източната гара. След поредица завои вляво и вдясно спряхме пред зелена врата на тясна уличка с табела „Монсини“. Прецених, че се намираме някъде по средата между Лувъра и Операта. На зелената врата беше изписано Pension Pelletier . С една дума, нещо средно между общежитие и скромен хотел. Подходящо за бюджета на полицейското управление.

— Очакват ви, мосю — обяви шофьорът.

Казах „мерси“, отворих вратата и стъпих на тротоара. Слънцето беше бледо, а въздухът не беше нито топъл, нито студен. Колата потегли. Временно пренебрегнах зелената врата и тръгнах обратно по уличката. Право пред мен се виждаше друга тясна улица, която се вливаше в „Монсини“ под остър ъгъл, така че се образуваха няколко квадратни метра допълнителна тротоарна площ. Подобно на всички такива микроскопични площадчета в Париж, и това беше колонизирано от някакво кафене, разположило масичките си под сгъваеми чадъри. И подобно на всички кафенета в този час на деня, това също беше на една трета пълно с клиенти, повечето абсолютно неподвижни зад вестниците си. Пред тях имаше празни чаши и чинийки с трохички от кроасани. Седнах на една свободна маса, пред която миг по-късно застана възрастен сервитьор с бяла риза, черна папийонка и дълга бяла престилка. Поръчах си голямо кафе, крок мадам , тоест препечен сандвич с шунка, сирене и пържено яйце отгоре, плюс два кроасана с черен шоколад.

Някакъв клиент през две маси от мен беше разгърнал широко вестника си. Това ми позволи да видя водещото заглавие, от което личеше, че паниката около опита за убийство на президента е преминала. Точно както беше прогнозирала Кейси Найс: утре това ще бъде вчерашна новина . Извършителят е задържан под стража, проблемът е решен, следователно светът може да диша спокойно. Намирах се твърде далече, за да прочета по-ситния шрифт, но бях убеден, че в материала става въпрос за самотен фанатик със странно северно-африканско име, аматьор, откачалка без никакви контакти. Тоест място за тревога няма. Това ще ни даде достатъчно време и пространство за действие.

Изядох закуската и изпих кафето и все поглеждах към дъното на уличката. От поривите на вятъра чадърът над масата ми внезапно се издуваше и после пак увисваше. Наоколо имаше много минувачи. Едни отиваха на работа или излизаха от близката пекарна с франзели в ръце, други разхождаха малки кученца, трети разнасяха поща или дребни пратки. Сервитьорът разчисти масата и ми донесе още кафе. После един друг черен ситроен се появи по уличката и спря пред зелената врата. Пътникът на задната седалка се забави за миг, очевидно за да изслуша репликата „Очакват ви, мосю“, после слезе и се изправи неподвижно на тротоара. Беше около петдесетгодишен, среден на ръст, гладко избръснат, с къса и старателно сресана прошарена коса. Носеше шалче около врата, бежов шлифер „Бърбъри“ и панталон от мека сива материя, вероятно от Савил Роу. Беше с излъскани до блясък английски обувки в кестенов цвят.

Това трябва да е руснакът, рекох си аз. Никой британски оперативен агент не би се облякъл по този начин, освен ако не се пробва за роля в някой филм с Джеймс Бонд. А за радост на апаратчиците съвременна Москва беше пълна с магазини за луксозни стоки. Колата му включи на заден и изчезна. Той остана миг-два пред зелената врата, а после също като мен й обърна гръб и се насочи към кафенето. Огледа клиентите бързо, но внимателно. Заключенията му очевидно бяха правилни, защото се насочи право към мен.