Лий Чайлд - Нещо лично

— Вие ли сте американецът?

Въпросът беше зададен на английски.

Кимнах и казах:

— Очаквах, че британецът ще се появи преди вас.

— Аз пък не — мрачно отвърна той. — Кой е луд да тръгне посред нощ като мен! — Протегна ми ръка и се представи: — Евгений Хенкин. Радвам се да ви видя, сър. Може да ме наричате Юджийн. Това е английският еквивалент на името ми. Или за по-кратко Джийн, ако ви харесва повече.

— Джак Ричър — отвърнах аз и стиснах ръката му.

Той се настани на стола вляво.

— Е, какво мислите за тая гадост?

Дикцията му беше добра, а акцентът неутрален. Нито английски, нито американски. По-скоро някакъв международен микс, който новият ми познат владееше перфектно.

— Мисля, че някой от нас има сериозен проблем — отвърнах. — Вие, аз или британецът.

— От ЦРУ ли сте?

— Бивш военен — казах аз. — Преди време арестувах нашия човек. А вие? ФСБ или СВР?

— СВР — отвърна той. Службата за външно разузнаване. Като ЦРУ, френското ГДВС или МИ6. — Но в общи линии всички сме КГБ — добави новият ми познат. — Старо вино в нови бутилки.

— Познавате ли Дацев?

— Може да се каже.

— Колко добре?

— Бях му водещ офицер.

— В КГБ? — вдигнах вежди аз. — Казаха ми, че е служил в съветската армия, а после и в руската.

— Формално, да. От там е получавал заплатата си. Когато изобщо я е получавал. Но човек, който стреля толкова добре? По-разумно е да се използва другаде.

— За какво по-точно?

— Да убива онези, които искахме да умрат.

— Но вече не?

— Обичате ли футбола? — попита Хенкин.

— Не особено — признах аз.

— Най-добрите играчи получават най-атрактивните оферти. Днес са бедняци в някое затънтено село, но утре могат да стана милионери в Барселона, Мадрид, Лондон или Манчестър.

— И Дацев е получил такава оферта?

— Твърдеше, че били не една и две. Ядоса ми се, че не му предлагам нещо близко до тях.

— А колко е добър?

— Невероятен е.

— Пада ли си по петдесети калибър?

— Зависи от случая. На тази дистанция — сигурно.

Замълчах.

— Но не мисля, че е той — добави Хенкин.

— Защо?

— Никога не би приел да участва в репетиция. В някакво пробно шоу. Той няма нужда да се доказва.

— А кой е според вас?

— Вашият човек. Той има какво да доказва. Лежал е в затвора цели петнайсет години.

Зазвъня телефон. Изчаках Хенкин да бръкне в джоба си, но той не помръдна. Едва тогава осъзнах, че звъненето идва от собствения ми джоб. Телефонът на Скаранджело. Измъкнах го и погледнах дисплея, върху който пишеше „блокиран номер“. Натиснах зеленото копче.

— Да?

Беше Скаранджело.

— Сам ли си? — попита тя.

— Не.

— Могат ли да ни чуят?

— Сигурно. Все пак са цели три правителства.

— Не и от този телефон — отсече тя. — Няма от какво да се притесняваш.

— Какво мога да направя за теб?

— Току-що ми се обади О’Дей. В момента изследват на хроматограф пробите, които донесе от Арканзас.

— И?

— Патроните не са същите. Не са бронебойни. За спортна стрелба са, дебалансирани.

— Произведени в Америка?

— За съжаление.

— Такива струват по шест долара парчето. О’Дей провери ли откъде идват парите?

— ФБР действа по въпроса. Но като цяло новината е добра, нали?

— Можеше да бъде и по-лоша — отвърнах аз, прекъснах разговора и прибрах телефона в джоба си.

— Кое нещо, произведено в Америка, струва шест долара? — попита Хенкин.

— Това ми звучи като началото на някакъв виц — промърморих аз.

— И какъв е краят му?

Не отговорих.

В това време възрастният сервитьор се приближи и Хенкин си поръча кафе и маслени кроасани с конфитюр от праскови. На добър френски, но отново с неутрален акцент. Изчака отдалечаването на сервитьора и попита:

— Как е генерал О’Дей?

— Познавате ли го?

— Не лично. Но знам всичко за него, защото го изучавахме. В буквалния смисъл на думата, в класната стая. Той беше модел за подражание в школата на КГБ.

— Не съм изненадан — рекох. — Добре е. Изобщо не е мръднал.

— Радвам се на завръщането му. Вероятно и вие.

— Че той напускал ли е?

Хенкин направи физиономия, която не означаваше нито да, нито не.

— Бяхме наясно, че звездата му залязва — добави той. — Периодите на относителна стабилност са смърт за един стар боен кон. Но когато се случи нещо като това, което ни е събрало тук, се сещат за него. И кризите си имат хубава страна.

После зад сновящите пешеходци изплува още един черен ситроен. Шофьор отпред, пътник отзад. Той също спря пред зелената врата, където се забави за миг. Очакват ви, мосю. Пътникът слезе. Як мъж, някъде между четирийсет и четирийсет и пет, леко загорял, с къса руса коса и безизразно квадратно лице. Беше облечен с джинси, пуловер и късо брезентово яке. С бежови ботуши от набук, може би пустинен модел на британската армия. Колата потегли. Мъжът погледна зелената врата само веднъж, после й обърна гръб и се озърна в двете посоки. След което се насочи право към нас.