Лий Чайлд - Нещо лично

В нормалния си размер люспата беше трудно различима, но после върху снимката кацна една яркочервена точка, придружена от извити тънки чертички, измерващи разстоянието между попадението и ръбовете на панела. Малко над петдесет сантиметра от левия ръб и малко над седемдесет сантиметра от горния.

Хенкин изглеждаше разстроен от тези мерки.

— Виждате ли това, което виждам аз? — попита той и се приведе над екрана.

Бенет не отговори.

— Не знам какво виждаш — обадих се аз.

Хенкин се обърна, погледна вляво и вдясно от себе си, търсейки тъмнокосата жена.

— А сега можем ли да отидем в апартамента? — попита я той.

— Не желаете ли да видите и останалата част от презентацията? — отвърна с въпрос тя.

— По-точно?

— Криминологична експертиза, анализ на следите, балистика, хроматографско изследване и прочие.

— Те ще ни кажат ли кой е стрелял?

— Не съвсем.

— В такъв случай не — отсече Хенкин. — Не ни трябва да гледаме подобни глупости. Искаме да видим апартамента.

Потеглихме със същия полицейски миниван, зад чийто волан седеше същият кисел шофьор. С нас дойде и тъмнокосата жена, понесла два от своите лаптопи. Както и един полицейски началник — ветеран с посивяла коса и поизносена синя униформа. Пътуването беше кратко и лесно, през цялото време по булевард „Сен Жермен“ от Седми към Шести арондисман, а след това и в лабиринта около улица „Бонапарт“, докато стигнахме до хубава стара сграда, безизразна и притихнала сред другите сгради от същия тип. Беше в стил боз-ар, с двойни порти за карети към улицата, портиерна и вътрешен двор, старинно каменно стълбище и чифт древни железни асансьори в двата края. Бях влизал в подобни сгради. Очаквах да подуша миризмата на прах, готвено и паркетин. Може би и да чуя подрънкването на далечно пиано, внезапен детски смях, а след това да се озова в някой голям занемарен апартамент с позлатени орнаменти по стените, черешово дърво на пода, ръчно тъкани килими „Обюсон“ и полирани мебели.

Шофьорът вдигна портиера, който отвори двойната порта. Паркирахме във вътрешния двор и се насочихме към стълбището вляво. Пет етажа по-нагоре, изкачени пеша, се озовахме пред затворена и заключена входна врата без каквито и да било предупредителни лепенки, полицейски ленти или прокурорски печати.

— Чий е този апартамент? — попитах аз.

— Собственичката е починала преди две години — поясни полицаят ветеран.

— Но все някой го притежава.

— Естествено. Но тя няма наследници и процедурата се е забавила.

— Как е влязъл стрелецът?

— Вероятно с ключ.

— А портиерът не е ли забелязал нищо?

Полицаят ветеран поклати глава.

— Нито пък съседите.

— Има ли камери на улиците?

— Не ни е известно.

— И никой не е видял оттеглянето му?

— Предполагам, че всички са гледали лудницата по телевизията.

Той извади голям наскоро правен ключ, пъхна го в ключалката и след известно стържене и въртене вратата се отвори. Влязохме във вестибюл с висок таван и продължихме напред по коридор с висок таван. Подът беше покрит с шахматно подредени бели и черни мраморни плочки, на места поизтъркани от хиляди подметки. Въздухът беше студен и неподвижен. Тук-там вратите бяха двукрили, всичките високи около три и половина метра, част от тях открехнати към зле осветени стаи. Полицаят ни въведе в салон за гости, преминаващ в просторна трапезария, дълга поне дванайсет метра. В средата й имаше огромна маса от тъмен махагон, частично покрита с бял чаршаф. Около нея бяха подредени столовете — по десет от всяка страна. Имаше и достойна за замък камина, стари огледала, мраморни бюстове и тъмни пейзажи в тежки позлатени рамки. Прозорците бяха три, високи от пода до тавана. И трите гледаха на запад. Огромната махагонова маса беше точно срещу средния от тях, а пред другите два имаше масички за сервиране с мраморни плотове. Класически старинен стил. Спокоен, симетричен, приятен за окото.

Терасата беше пред тези прозорци.

Минаваше по цялата дължина на стаята, широка около два и петдесет, с каменна мозайка и ниска балюстрада. Пред балюстрадата имаше каменни сандъчета със ситна пръст и останки от отдавна изсъхнал здравец. Имаше и две масички за кафе, всяка с по два железни стола. Бяха поставени край стените, разделящи прозорците.

В далечината отвъд балюстрадата се виждаха каменните стълби пред Дома на инвалидите. Странично. Едва-едва се различаваха от това разстояние.