Лий Чайлд - Нещо лично

— Как засякохте тази локация? — попита Бенет.

— Президентът е видял пламъка, излитащ от дулото — отвърна възрастният мъж. — Това ни даде общата посока. Останалото беше просто балистично пресмятане, което ни предложи четири потенциални локации — всичките в съседство с тази сграда. Три от тях бяха заети от обикновени семейства. Само този апартамент се оказа празен. С пресни следи по мозайката на терасата. Убедени сме сто процента, че именно това е мястото.

— Всичко е описано в презентацията — обади се тъмнокосата жена. — Трябваше да я погледнете.

Хенкин кимна. Донякъде извинително, донякъде нетърпеливо.

— Според вас откъде точно е стрелял? — попита той.

— Тръгнахме отзад напред, за да установим това — обади се жената. — Бронебойните куршуми имат изключително твърд връх, което ни позволи да установим точния ъгъл на попадението, включително и на молекулярно ниво. Изчислихме скоростта, която ни даде разстоянието, а след това пресметнахме наклона и получихме точната локация. Според нас е стреляно от средата на терасата, от седнало положение. Стойката на пушката е стъпвала в средното сандъче за цветя. В пръстта личаха отпечатъци от крачетата, а и по мозайката имаше скорошни следи.

Хенкин отново кимна.

— Да погледнем — предложи той.

Всички излязохме на терасата. Тук, на петия етаж, въздухът беше кристално чист, а гледката — възхитителна. Средното сандъче за цветя беше много солидно. Тежко, стабилно, по-скоро широко, отколкото високо, имитация на древногръцка реликва, огладено от времето и покрито с мъх. Много възможно беше да е точно то. Предвид факта, че мишената се е намирала по-ниско, среден на ръст стрелец спокойно би могъл да се прицели от седнало положение. Дулото на пушката е било пъхнато между две от каменните колонки на балюстрадата.

— Колко е висок Дацев? — попитах.

— Някъде около метър и седемдесет и пет — отвърна Хенкин.

Това си беше среден ръст.

— А Карсън? — обърнах се към Бенет аз.

— Метър и седемдесет и три — отвърна той.

Още един среден ръст. Кот също се вписваше в тази категория, защото беше метър и седемдесет. Поне преди шестнайсет години беше толкова висок.

Без да се притеснява за скъпата си връхна дреха, Хенкин седна зад сандъчето, кръстоса крака и затвори едното си око, сякаш се прицелваше.

— Имате ли снимки, направени от тук? — попита той. — Още преди да махнат катедрата и панелите?

— Разбира се, че имаме — отвърна тъмнокосата жена. — Ако бяхте изгледали презентацията, щяхте да ги видите.

— Съжалявам — каза Хенкин. — Случайно да ги носите?

— Нося ги — кимна жената, включи единия лаптоп и след кратък танц на пръстите по клавиатурата го сложи в сандъчето, точно срещу него. — Според нас това е сравнително точната картина, която се е виждала през оптиката.

Наведох се да погледна по-отблизо. Наистина беше така. Катедрата се намираше точно в центъра на екрана, в доста близък план, доста голяма. Блиндираното стъкло почти не се виждаше, но несъмнено беше там. Самата катедра изглеждаше тъжна и изоставена насред панически напуснатото местопрестъпление. Разбира се, по някое време се бяха погрижили да я разглобят и приберат в някой склад.

— Не виждам олющеното място — каза Хенкин.

Жената се пъхна между нас и аз подуших лек аромат на „Шанел“. Едно кликване с мишката и върху панела се появи червена точка. На петдесет сантиметра от левия му ръб и на седемдесет от горния.

— Колко е едър вашият президент? — попита Хенкин.

Ново кликване и на екрана се появи мъжка фигура.

Зад блиндираното стъкло, зад катедрата. Не беше президентът на Франция, но имаше неговите размери. Дубльор. Може би ченге, може би агент от тайните служби.

Червената точка се намираше на двайсет сантиметра вляво от гърлото му.

— Знаех си аз — промърмори Хенкин. — Щял е да пропусне. Вляво и малко ниско.

Той се изправи, изтупа елегантния си шлифер „Бърбъри“ и се облегна на перваза. Плъзна поглед по сивите парижки покриви в посока на Инвалидите. Бенет застана от лявата му страна, а аз — от дясната. Рамо до рамо. Видях булевард „Распай“, широките улици с дървета, парковете, хората и колите, които се движеха между солидните стари сгради с черни парапети от ковано желязо, покриви от сиви плочи и увиснали знамена, огромната някогашна болница за ветерани и върха на Айфеловата кула далече на хоризонта.

После се случиха три неща. В необратимо смъртоносен ритъм, бавно и отчетливо като тиктакането на стар стенен часовник. Едно, две, три. Първо блесна ярко пламъче в далечината. После знамената изведнъж заплющяха под внезапния порив на вятъра. И накрая главата на Хенкин се пръсна на сантиметри от рамото ми.