Лий Чайлд - Нещо лично

— Ричър и Хенкин, нали?

— Добре сте информиран — отвърна Хенкин. — След като знаете дори имената ни…

— Правим каквото можем — отвърна с напевен уелски акцент мъжът и протегна ръка. — Приятно ми е, Бенет. Няма смисъл да питате за малкото ми име, защото е невъзможно да го произнесете.

— И все пак?

Той издаде някакви хриптящи звуци, като миньор с болни дробове.

— Добре, нека бъде Бенет — казах. — От МИ6 ли сте?

— Мога да бъда, стига да искате. Те ми платиха билета. Иначе съм доста подвижен, защото нещата са променливи.

— Познавате ли Карсън?

— Срещали сме се много пъти.

— Къде?

— Тук-там. Както вече споменах, доста съм подвижен.

— Мислите ли, че е той?

— Не.

— Защо?

— Защото французинът е останал жив. Според мен това е работа на вашия човек.

След тези думи Бенет се настани на стола вдясно от мен, с лице към Хенкин, който ми беше отляво. Възрастният сервитьор се появи с кроасаните на Хенкин. Бенет си поръча същите, а аз поисках още кафе. Старецът изглеждаше щастлив, тъй като сметката нарастваше. Надявах се, че някой от двамата има евро, тъй като аз нямах.

— Запознат ли сте с подготовката на срещата на Г-8? — попита Хенкин, наблюдавайки Бенет през масата.

Бенет кимна.

— Вземат се достатъчно предпазни мерки според общоприетите стандарти. Но ако Кот не бъде заловен, не съм сигурен дали е безопасно.

— Може и да не е Кот — обадих се аз. — Затова трябва да държим очите и ушите си отворени. В случая предубежденията са най-големият ни враг.

— Очите и ушите ми са толкова отворени, че мозъкът ми всеки момент ще изтече — отвърна Бенет. — Но въпреки това мисля, че не е Карсън. Може да се окаже Дацев…

— Ако е така, значи онази стрелба не е била репетиция и сега само си губим времето — отсече Хенкин. — Дацев е твърде арогантен, за да доказва качествата си пред когото и да било. Ако е стрелял той, значи е ставало дума за един удар и толкова. Не е улучил франсето заради здравината на предпазното стъкло. Значи пак си губим времето, защото следата отдавна е изстинала.

Сервитьорът се върна с кафето и закуската на Бенет, а пред мен сложи трета голяма чаша. Отсреща се появи миниван в цветовете на градската жандармерия, който спря пред зелената врата. От него слезе мъж със синя униформа и фуражка, който почука и зачака. Минута по-късно му отвори жена в домашно облекло и между тях се проведе кратък и объркан разговор. „Идвам за тримата чужденци“, каза вероятно жандармеристът, на което жената вероятно отговори: „Още не са се настанили“. Униформеният отстъпи крачка назад и се озърна в двете посоки. Бутна фуражката си към тила и се почеса по главата, след което ни огледа бавно като на забавен каданс. Благодари на жената и тръгна към кафенето. Видях как отхвърли колебанията дали сме, или не сме неговите хора и реши да се пробва директно. Изправи се пред масата ни и обяви на френски:

— Най-напред трябва да се отбием в участъка.

Грубоватият парижки говор на простолюдието — еквивалент на бруклинското наречие в Ню Йорк или на лондонското кокни. Но в него нямаше чар, защото изстреля думите намусено и през зъби, сякаш раменете му бяха притиснати от тежестта на несправедливия свят.

— Казва, че първо трябва идем в полицията — преведе Бенет.

— Разбрах — отвърна Хенкин.

Аз си замълчах.

В крайна сметка Хенкин плати за всички ни с чисто нови евробанкноти, които може би бяха истински, а може би не. Изправихме се едновременно, изтупахме дрехите си от трохите и последвахме ченгето към минивана. Слънцето вече беше доста по-високо в небето, синьо като яйце на дрозд. Топлината му бе загряла раменете ми, но поредният порив на вятъра я издуха. Скъпият шлифер на Хенкин се уви около коленете му, ала миг по-късно вятърът утихна и топлината ни придружи чак до дебелата сянка на уличката.

Качихме се в минивана. Бенет пръв, следван от Хенкин, и накрая моя милост. Обзе ме странна лекота. Почувствах се като войник на пост, който очаква края на дежурството си и в главата му се въртят съблазнителните картини на бар или клуб с хубави жени.

Полицейският участък, в който ни откараха, не беше истински полицейски участък. Нямаше нищо общо с мястото, където почтените граждани ходят да се оплакват за изчезнала котка или откраднат портфейл. Приличаше по-скоро на разузнавателен бункер с анонимна сива врата в дълга редица държавни учреждения. Намираше се на Левия бряг, непосредствено до Националното събрание — Капитолия на Франция, така да се каже. Зад сивата врата започваше стръмно стълбище, по което слязохме два етажа по-надолу. Озовахме се в подземен лабиринт от стаи с ниски тавани, боядисани в сиво и застлани със сив линолеум. Обект на ГДВС, отгатнах аз с надеждата, че спестените от обзавеждане пари се харчат за смислени неща.