Лий Чайлд - Нещо лично

— Аз ще отида — каза Джоун Скаранджело.

Отпуснаха ни същия самолет, но с друг екипаж. Две нови момчета в пилотската кабина и една стюардеса, всички с гащеризони в защитен цвят. Аз се озовах на борда веднага след душа с новите си дрехи, купени в Арканзас. Скаранджело се появи пет минути по-късно, също взела душ и облечена в друг черен костюм. Освен дамската си чанта носеше и куфарче. Полетът щеше да продължи цяла нощ, седем часа във въздуха и смяна на шест часови зони. Трябваше да кацнем в Париж в девет сутринта френско време. Креслото, на което обикновено седях, беше със спусната облегалка и приближено към отсрещното, също разгънато, така че се образуваше легло. По този начин бяха аранжирани и двете кресла от другата страна. Имаше чаршафи, възглавници и одеяла. Две дълги и тесни легла, разделени от пътеката. За мен това беше окей, но Скаранджело май не остана доволна. Мисля, че щеше да се зарадва на малко повече лично пространство, подобаващо на възрастта и ранга й.

Отначало ни настаниха на две кресла в нормално положение с масичка между тях. Само за излитането. Но ние останахме там, тъй като стюардесата обяви, че ще сервира вечерята. Храната не беше на нивото на обстановката. Не се оказа кулинарният еквивалент на кремавата кожена тапицерия и ореховия фурнир. Но не беше приготвена и в армейската кухня. Състоеше се от най-тривиални бъргъри в картонени кутии, претоплени в микровълновата печка на борда, вероятно купени в последния момент от някой павилион около входа на базата. Може би съседен на „Дънкин Донътс“.

Ометох своята порция, а и половината от тази на Скаранджело, която я остави недоядена. Тя беше загрижена как да се приготви за лягане, без да се почувства неловко. Оглеждаше салона и лампите и преценяваше в кой ъгъл може да се преоблече, без да я виждам.

— Ще си легна пръв — предложих решението аз.

Тоалетната беше в дъното на салона, непосредствено преди багажното отделение, в което бяха прибрали куфара й. Отскочих до там да измия зъбите си, а след това се върнах и си избрах леглото в дясната част. Събух обувките и чорапите си, тъй като така спях по-добре, легнах върху одеялото и се обърнах с гръб към пътеката.

Скаранджело разбра намека и започна да се съблича. Долових шумоленето на найлон и вълна, а после на памучна материя. Чух я как се пъхна под одеялото, след което издаде тих звук, нещо средно между хъмкане и покашляне, който приех като: Окей, благодаря, оправих се. Обърнах се по гръб и се загледах в тавана.

— Винаги ли спиш върху завивките? — попита тя.

— Когато е топло — отвърнах.

— С дрехите?

— В ситуация като тази нямам друг избор.

— Защото нямаш пижама. Нито пък дом, багаж, лични вещи. Споменаха го на брифинга.

— Кейси Найс вече ми каза — отвърнах аз и отново се обърнах към стената, нагласявайки се по-удобно.

Нещо обаче ми убиваше, някакъв предмет в джоба ми. Не беше четката за зъби, която държах в другия си джоб. Надигнах се и проверих.

Шишенцето от хапчетата на Кейси Найс. Извадих го и напрегнах поглед, за да прочета надписа на етикета. Ей така, от любопитство. Очаквах някакво лекарство против сенна хрема, взето заради пролетния полен в горите на Арканзас, или пък болкоуспокоително в случай на мускулна треска. Но на етикета пишеше „Ксанакс“ — наименование, което познавах и което нямаше нищо общо с алергиите или болката. „Ксанакс“ се вземаше срещу стрес или безпокойство. А също така и срещу депресия или пристъпи на паника. Голяма разфасовка, отпускана само срещу рецепта.

Но таблетките не бяха предписани на Кейси Найс. Името върху етикета беше друго, на мъж. Антонио Луна.

— Какво мислиш за нашата госпожица Найс? — подхвърли Скаранджело.

— Симпатична и мила е.

— Не е ли твърде мила?

— Това притеснява ли те?

— Евентуално.

— В Арканзас се справи чудесно. Съседът не успя да я засегне.

— А как би реагирала, ако ти не беше там?

— Вероятно по подобен начин. С различна динамика, но със същия резултат.

— Добре е да го знам.

— Твое протеже ли е?

— За пръв път я виждам. Не съм сигурна, че бих избрала точно нея. Но само тя беше на разположение от Държавния департамент.

— Световните лидери непрекъснато рискуват някой да ги гръмне — рекох. — Това е цената на работата им. Но в днешно време охраната е по-добра от всякога. Не разбирам защо е тази паника.

— На брифинга беше подчертано, че си много добър математик.

— Брифингът ви е бил неточен. Останал съм на нивото на аритметиката от училище.