Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

— Не се бой — каза Сийв на родния й език, — аз съм полицай. Всичко е наред, вече си в безопасност. — След това повтори думите си на английски.

Отвън вече се чуваше приближаващият вой на сирените. „Ще им трябва цял керван линейки, за да разчистят тая касапница“, помисли си той.

— Как се казваш, сестричке? — попита Сийв, употребявайки кантонското обръщение между близки.

— Лий-фа — Сливов цвят — тя му каза китайското си име, а това означаваше, че поверява съдбата си в ръцете му. — Студено ми е. — И тя, треперейки, се притисна в него.

Сийв я прегърна по-здраво и вдигна поглед към един от подчинените си:

— Къде се губи тоя проклет доктор?

— Всеки момент ще дойде.

В апартамента вече се тълпяха доста хора и Лий-фа започна тихо да хленчи. Той я погали по косата, сплъстена на места от засъхващата кръв. Тревожеше го, че не знае колко е дълбока раната й.

Лекарят накрая се появи, и то придружен от двама санитари с носилка — хората му си бяха свършили добре работата.

— Моля те, братко, не ме оставяй — едва прошепна тя. Главата й се отпусна в скута му. Погледът на големите й блестящи очи проникваше чак до дъното на душата му и той я почувства като свое собствено дете.

Тя не искаше да се пусне от него и Сийв държа ръката й през цялото време, докато слизаха по стълбите. С пръстите си усещате тръпките, разтърсващи тялото й, и с болка си мислеше, че е чудно как все още е в съзнание.

Те преминаха през полицейския кордон, следвани от погледите на зяпачите. В много очи се четеше болезнен интерес, тълпата бе неспокойна, подобно на публика преди представление. Странно, помисли си той, как видът на смъртта събужда най-тъмните страни у хората.

Дали това бе просто интерес, желание да видят кръв или стърчаща кост? Или, както подозираше Сийв, тук се крие нещо много по-дълбоко и зловещо — може би страданието предизвиква у хората нещо като воайорска 8 8 Воайор — човек, страдащ от болезнено желание да наблюдава еротични сцени — Б.пр. наслада или някоя скрита, древна част от съзнанието се възбужда от подобни гледки?

Сийв не пусна ръката й и по време на краткия път с линейката до болницата Бийкмън. Склонил глава над нея, той й шепнеше успокояващо, докато докторът обработваше раната й.

Раздели се с нея едва пред операционната и то само защото хирургът не му позволи да влезе вътре. Инжекцията я упои и тънките й пръсти се изплъзнаха от мазолестата му ръка.

Сийв отиде да си вземе кафе и когато се върна, видя, че Даяна Минг, една от неговите подчинени, го чака. Това му се видя странно, понеже не очакваше да я види тук.

— Как си? — попита тя.

— Горе-долу — отпи той голяма глътка от чашата си. Това, че кафето нямаше никакъв вкус, не го притесняваше — нуждаеше се от кофеин, за да разсее страшната умора.

— Оная гадина Лунг направи ли ти нещо?

— Нищо особено.

Той я погледна. Изведнъж усети силно нежелание да я пита защо е тук.

— Във всеки случай, изглеждаш ужасно — посочи тя окървавените му дрехи. — Донесох ти чиста риза.

— Благодаря — каза Сийв и започна да се съблича. Ризата му се бе спекла от засъхнала кръв.

— Защо не седнем ей там? — попита Даяна. — От три часа сутринта съм на крак.

Те отидоха до редицата пластмасови столчета, поставени край стената, и Сийв й даде да подържи кафето, докато закопчаваше новата си риза. Даяна бе добър полицай, находчива и доста смела. Наскоро бе взела с отличие сержантския си изпит. Той я харесваше и й се възхищаваше.

— Имам лоша новина, шефе — каза тя. — Съжалявам, че трябва да я чуеш от мен.

Сийв я погледна в очите.

— Отнася се за брат ти Доминик. Бил е убит.

Стори му се, че таванът се стоварва върху него. Дъхът му секна, той се опита да каже нещо, но гърлото му се бе свило от вълнение. Накрая, като през някаква пелена, чу собствения си глас да произнася:

— Какво се е случило?

Даяна му предаде всичко, което знаеше.

— Не мога да ти кажа нищо повече — завърши тя. — Дойдох, за да те закарам до църквата в Кънектикът, където ще те чакат от съдебномедицинската експертиза.

Без да продума, Сийв стана, намери тоалетната, влезе вътре и се взря в отражението си в огледалото. Не виждаше нищо, погледът му бе замъглен от внезапно нахлулите спомени. Маги. Какви бедра имаше тя и как обгръщаше с тях врата му, за да го придърпа в леглото. Но най-забележителното у нея бе търпението й. Тя никога не се оплакваше, когато той не се прибираше за вечеря — и за всичко останало. Нито когато пронизителният звън на телефона го измъкваше от завивките в три часа сутринта. А когато провали онзи уикенд в Поконос? Боже господи, тя беше вече в колата и го чакаше, когато трябваше да й каже: „Съжалявам, няма да мога.“