Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

Не, каза си той със съжаление, Маги така и не се оплака. Просто един ден си отиде и смени телефона си. Новият й номер го нямаше в указателя и той отначало смяташе да го поиска от телефонната компания, но после се отказа. Какво би могъл да й каже, ако се обадеше? Тя го бе напуснала и той много добре знаеше защо, но това не променяше нещата — работата му си оставаше най-важна от всичко — преди, сега и завинаги.

Сийв Гуарда бе обрекъл себе си на закона и от години му служеше вярно като на Господ.

Действително законът бе религия за него, доколкото в негово лице той виждаше моралната опора на всяко общество. Той приемаше незачитането на закона като настъпление на хаоса, то го караше да чува тържествуващите фанфари на анархията, да усеща гибелен, смразяващ повей, застрашаващ да помете всичко добро, достигнато от обществото през вековете.

Накратко, Сийв се чувстваше призван да се бори в името на закона и това бе за него откровение, силно, светло и пронизващо като Божията светлина, докоснала Тома Аквински.

Ето защо Маги, макар и да се бе опитала да стопли закоравялото му сърце, не бе успяла да го отклони от праволинейния му курс. Той бе монах, отдаден в служба на висша повеля.

„Какво ми става, по дяволите, мина през ума му. Брат ми е мъртъв, а аз мисля за Маги.“ Неочаквано откри връзката. Животът, който водеше, бе лишен от много нормални за всеки човек неща. Приятели, семеен живот, любов — всичко това беше изтикано на заден план. Маги си отиде, без дори да му каже сбогом. А ето, че сега му отнемаха и Доминик.

Сийв примигна. От огледалото го гледаше лице с ясно изразени черти, високи скули и уста, която Маги наричаше „жестока“. Тъмни очи, опъната гладка кожа, по която не можеше да се определи възрастта, мощна шия и остра черна коса. Кафявите очи се взираха в него с недоверие и почуда. Това бе лицето на брат му.

Той удари огледалото с юмрук, стъклото се пръсна и образът изчезна. Стори му се, че видя да пръска кръв и това му донесе известно облекчение, макар и неголямо.

Когато се върна при Даяна, срязаната му дясна ръка бе омотана с хартиена салфетка. Тя погледна процеждащата се кръв, но си замълча.

Бяха застанали досами вратата на операционната, Сийв не седна отново, нито проговори нещо. Трябваше да тръгват — в Ню Канаан ги чакаха много хора, а шосетата по това време бяха натоварени и пътят дотам нямаше да е кратък. По-късно щеше да посети съпругата на Ричард Ху — това бе лично негово задължение. Той съзнаваше всичко това, но не можеше да помръдне от мястото си.

Вътре в себе си плачеше от мъка по брат си. Но скръбта му не можеше да върне Доминик, той си бе отишъл завинаги. И за Сийв времето сякаш изгуби своя смисъл.

— „La Porte à la Nuit“ — каза Мило. Висок, с елегантна фигура, той държеше във вдигнатата си ръка кинжала от металното куфарче на Тери Хей. — „Врата към нощта“.

Мило имаше голямо, високо чело, благороден галски нос, какъвто суетните американци се мъчат да постигнат с помощта на пластични операции, и издължена челюст с трапчинка на брадичката. Твърдата му пепеляворуса коса бе сресана назад и създаваше впечатление на грива. Макар и прехвърлил средната възраст, той притежаваше сила на духа, която с лекота надделяваше над енергичността на хора, трийсет години по-млади от него. Като цяло, външността му напомняше на известен политик или киноартист — характерното излъчване изпълваше цялата атмосфера около него, независимо къде се намираше.

Сега той изръмжа с отвращение и метна кинжала към другия край на стаята. Оръжието се удари в отсрещната стена, на сантиметри от прозореца, но острието му остана здраво. Мило се обърна и се загледа навън, към онази част на Париж на отвъдния бряг на Сена, която обичаше най-много — парка Марсови полета и Екол Милитер на левия бряг.

— Обикновена пластмаса — каза той. — Усъвършенстван синтетичен каучук, който доста сполучливо имитира свойствата на нефрита. — Той прекоси стаята и вдигна кинжала от пода. — Който обаче не се троши като нефрит, защото не е нефрит.

Замислено се върна при ръчно изработеното си бюро от абанос, потупвайки полимерното острие с дланта си.

— Фалшив е — рече накрая.

— Значи не ни върши работа — каза Данте.

— Напротив — отговори Мило. — Този кинжал е показателен за много неща. Например, че Тери Хей е бил далеч по-предпазлив, отколкото мосю Мабюс е допускал.

След този намек се обърна към Данте и му каза направо:

— Изглежда, че мосю Мабюс е избързал с убийството на Тери.