Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

— Нищо не разбирам — каза Данте. — Преровихме цялата къща на Тери Хей, като при това самият аз гледах навсякъде. Нямаше нищо, абсолютно нищо, което да подскаже какво е направил с истинския кинжал.

— Все пак, намерили сте ей това — каза Мило и взе от бюрото си една пощенска картичка. Лицевата й страна представляваше гланцирана фотография на подножието на Алпите при От Прованс. Както обикновено, цветовете бяха прекалено наситени, така че лавандулата, покриваща склоновете, изглеждате морава. В далечината на фона слабо се забелязваха стените на най-южната част от Турет-сюр-Лу.

Мило я обърна. На обратната й страна бе написан на ръка следният текст:

„Крис,

Дано това достигне до теб по-бързо от времето, което измина, без да се сетим един за друг. Не мога да повярвам, че изминаха десет години. Господи, как е възможно двама братя да не се видят цяло десетилетие?

Е, надявам се, че си жив, здрав и процъфтяващ. Чувам, че си станал голяма клечка. Всъщност, тази картичка е нещо като предизвестие — идната седмица пристигам в Ню Йорк и искам да се видя с теб. Не бих, правил това, ако не беше действително важно, така че се надявам да си подредиш нещата така, че да бъдеш в града. А дотогава…“

Картичката беше адресирана, но нямаше подпис. Датата й беше същата, на която Тери Хей се бе срещнал с Мабюс. Последното написано върху нея беше: „P.S.“ Но Тери така и не бе доживял да добави послеписа. Какво ли още е възнамерявал да съобщи на брат си Крис, голямата клечка. Съществуваше ли връзка между това и „Вратата към нощта“? Тези въпроси се въртяха в съзнанието на Мило.

Той заобиколи бюрото си и седна. Почуквайки с ръба на картичката по дланта си, както по-рано с кинжала, започна тихо да си тананика мелодията на „Агнус Дей“.

Можеше да се обзаложи, че по един или друг начин Тери Хей е включвал брат си в своите планове. Но как? Като съветник, охрана или може би като свой пряк наследник?

В момента Мабюс се намираше в Ню Йорк по друга работа. Дали да не го прати при Крис Хей? Мило отхвърли тази възможност. Инстинктът му го съветваше да действа внимателно, съобразявайки се с наситените събития през последните двайсет и четири часа. Съществуваше друг, по-добър начин да разбере дали истинският кинжал е преминал от единия брат у другия. Картичката щеше да бъде ключът, а Сутан — неговият нищо неподозиращ пратеник. Иронията на ситуацията не убягваше на Мило. Най-добре беше да остави събитията сами да му покажат пътя към придобиването на безценния предмет.

— Ами мадмоазел Сирик? — попита той. — Мило никога не употребяваше пред хората си собственото име на Сутан, за да не показва, че изпитва към нея нещо повече от професионален интерес. — Тя знае ли нещо? И по-специално за това, че сте претърсвали апартамента на Тери Хей?

— Не мога да я понасям — отвърна Данте.

Лицето на Мило придоби такова изражение, сякаш Данте бе пръднал.

— Не можеш да я понасяш, защото е будистка, докато ти самият не вярваш в нищо, нали? Нейният мироглед ти е напълно чужд, защото си неспособен да възприемеш самата идея на вярата. Самият аз съм се опитвал да те просветя в пътищата господни и знам, че е безнадеждно. — Той прокара пръст по острието на кинжала. — Добре е да не забравиш, че апартаментът на Хей е неин.

— Тя е кучка.

— Казваш го, защото е кхмерка — отвърна Мило. „Всички виетнамци сте една стока“, мина му през ума, като гледаше свирепото изражение на Данте. — Все пак имай предвид, че тя не се лъже лесно. А ако разбере, че имаш нещо общо със смъртта на любовника й, ще ти извади сърцето, без да й мигне окото. И двамата знаем какви чувства изпитва към виетнамците, нали?

Данте се ухили мрачно.

— Тези неща май действително те възбуждат. — Мило потисна гнева и отвращението си, предизвикани от обидите по адрес на Сутан. „Данте е само едно животно, помисли си той, какво може да се очаква от подобно жалко създание.“

— Тази кучка не знае нищо, специално се постарах.

— Добре — кимна Мило. — Постарай се това да се върне в апартамента на Тери Хей. — Той подаде картичката на Данте. — И да се остави така, че да бие на очи. Колкото по-скоро я намери мадмоазел Сирик, толкова по-добре.

Виетнамецът взе картичката и погледна часовника си.

— След десет минути имате обяд с мосю Логрази — каза той.

„Добро куче си ти, каза си Мило. Опасно, спор няма, но и вярно.“ Той стана, оправи сакото си и каза:

— Готов съм.

Логрази, в зависимост от това колко надълбоко под лъскавата му външност го изследваше човек, бе или богат американски бизнесмен, занимаващ се с внос и износ на стоки, или „капо“ от висок ранг в Обществото на седемте фамилии, известно още като Мафия. Излишно е да се споменава, че Мило го бе изследвал доста надълбоко.