Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

Крис хвана ръката й и я стисна здраво, за да спре тръпките, които преминаваха по тялото й.

— Спомням си как те ударих в градината — каза той тихо. — Помня звука, начина, по който се отметна главата ти, почервенялата ти кожа, омразата в погледа ти.

— Как те мразех наистина тогава.

— Аз исках този поглед, имах нужда да ме мразят така, както самият аз се презирах в момента. Задето си бях намерил тихо, безопасно пристанище, бях избягал колкото се може по далече от Виетнам. А Виетнам през цялото това време беше вървял по петите ми и аз видях в това някакво знамение. Реших, че трябва да открия войната. Сега си мисля, че именно в мига, когато, изпълнен със самопрезрение, те ударих, защото виждах в теб самия себе си, аз изгубих шанса да спечеля Тур дьо Франс. Но ти, също като мен, беше незаинтересована от най-важните въпроси на времето.

— Кой ти каза, че съм била незаинтересована?

— Аз го виждах — отвърна Крис. — Ти беше като мен — и така различна от своите родители. Заета само със себе си, незаангажирана с нищо, което има трайна…

— Кой ти каза, че съм била незаинтересована?

— Майка ти — призна Крис. — Разговаряхме за теб.

— Искаш да кажеш, че тя ти е говорила за мен. О, Господи, нима това се е случило между мен и теб? Не ми казвай, че е сполучила така добре да ни прекара.

— Какво?

— Направила го е, защото не си пожелал да легнеш с нея — каза тъжно Сутан. — Твоята нравственост я е вбесила. След като не е успяла да те прелъсти, тя се е постарала поне задълго да те раздели от мен. Преценила те е за една секунда. Това беше един от неповторимите й таланти. Винаги знаеше точно кои копчета да натисне.

— Вярно ли е всичко това?

Сутан кимна.

— За жалост, да.

— Но ти напълно се беше откъснала от това, с което се занимаваха родителите ти.

— Прелъстяване, сводничество, изнудване, убийства. — Тя го погледна. — Ти нямаше ли да го сториш?

— О, по дяволите.

— Всичко това вече е минало — каза Сутан. — Забрави го. Аз не те виня. Твоята нравственост те е направила уязвим.

— Но през всичкото това време…

— Искам да те попитам нещо. Ако не беше чул майка ми и Пол Пот онази нощ в градината, ако не бяхме се скарала и ти не ме беше ударил, ако беше спечелил Тур дьо Франс — тогава какво?

— Нямаше да имам тайни, които ти сега да измъкваш от мен — не можа да се сдържи той.

Тя подигравателно нацупи устни.

— Горкичкият, обикаля с нараненото си сърце, така че всички да го видят.

— Не всички — каза Крис. — Само ти. — Но знаеше, че в известен смисъл тя беше права. Както беше права и за всичко останало. Истината бе, че тя го познаваше далеч по-добре от самия него.

— Питам се — каза тя, — дали съзнаваш колко добър манипулатор можеш да бъдеш. Мисля, че в това е единствената разлика между теб и Тери. Той не само знаеше как да манипулира хората, но си и даваше сметка колко добре го прави.

Крис си помисли онова, което, Макс Стайнър наричаше железен юмрук в кадифена ръкавица — за своята способност да завладява съдебните заседатели, да ги кара да се слеят с гледната точка на неговия клиент. Той сви рамене.

— Това важи в една или друга степен за всеки адвокат.

Но в действителност лекотата, с която му се удаваше да манипулира хората, съвсем не го радваше. В това отношение делото на Маркъс Гейбъл се бе превърнало за него в своеобразен символ, в осъзнаване на факта, че беше постигнал успех и дори известност в едно поприще, което не можеше повече да понася.

— Не, Крис — каза Сутан. — Ти си необикновен. Също като брат си.

Крис извърна поглед.

— Брат ми, брат ми… Защо трябва непрестанно да повтаряш, че приличам на Тери, че се държа като него?

Тя го погледна невъзмутимо.

— Дори и сега, след смъртта му, ти все още се боиш от него.

— Боя се? — сепна се той. Нещо хладно, твърдо и противно сви стомаха му.

— Винаги си се боял, Крис. — Сутан с безшумни стъпки се отдалечи от него. — Неведнъж съм се питала какво ли е да се възхищаваш от някого, да го превърнеш в свой идол…

— Никога не съм превръщал Тери в идол!

— Не си, разбира се. — Тя отново му се присмиваше. — И никога не си ме удрял. Никога не си ме обичал.

Крис не знаеше какво да отвърне. Тръгна след нея, докато се оказа така близо, че не можа да се сдържи да не я докосне.

— Не, мисля, че не бива — каза Сутан тихо.

Ръцете му се плъзнаха по тялото й. Тя се опита да се отскубне.

— Крис, не…

Когато устните му се впиха в нейните, годините сякаш се стопиха. Лятото на Тур дьо Франс се върна отново с хлъзгавите от дъжда парижки улици, тичащото куче; злополуката съществуваше само в някакво ефимерно бъдеще, което можеше и да не настъпи. Той се почувства жив и невредим както някога.