Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

През целия ден вървя по петите им, макар че сега, когато трябваше да ги преследва пеш и на открито, това бе съпроводено от по-голям риск. Нямаше никакво намерение да подценява мис Сирик — свещеникът бе вече допуснал тази грешка и тя бе струвала живота му.

Докато ги гледаше, той облиза устни. Дали просто от похот, или предвкусваше нещо? Невъзможно беше да се разбере.

Съзнание го му пресъздаваше едно след друго всички мъчения, на които го бяха подлагали по време на пленничеството му във Виетнам — в средата на челото му неспирно капеше вода. Беше заровен до шията в земята и обедното тропическо слънце стоварваше лъжите си върху темето му. Пронизваха кожата на скротума му със закалени на огън бамбукови трески.

Данте прекара във виетнамския затвор година и половина по време на войната, вън от обсега дори и на Мило. Рядко виждаше Мабюс, макар че по всяка вероятност почти през цялото време са се намирали близо един до друг. Според сметките на врага, изолацията в комбинация с болката трябваше да разруши волята така добре, както разтворителят смъква боята от дървото.

И Данте усещаше как пласт подир пласт той се оголва, докато накрая вече имаше смътна представа за това кой е и какъв е. Намираше се на косъм от мига, в който щеше да издаде всичко, което врагът искаше да знае, всичко, което се бе заклел да пази в тайна.

И тогава, в резултат на някаква невероятна грешка, той и Мабюс се оказаха заедно в мрака на една и съща единична килия. Докато чакаха болката да започне наново, Мабюс заговори:

— Не падай духом. Още една душа е с теб.

— Дявол ли си — каза Данте, — или ангел?

— Аз съм ти. Ние сме едно.

— От колко време си тук?

— Поеми въздух и отново издишай — отвърна Мабюс. — Ето от колко.

— Аз вече свършвам. Дори не знам съществуваш ли наистина, или си само илюзия.

— Това няма значение — каза Мабюс. — Ние сме тук, за да се спасим взаимно. Мисли за мен и аз ще мисля за теб. Запомни този миг. Така времето ще минава край нас.

Звук от отваряне на тъмнична врата.

Данте примигна. Отново се намираше на гористото било, гледащо към Турет. В окото му бе попаднала солена капчица пот. Той завъртя пръстена на бинокъла, за да фокусира прегърнатата двойка. Те бяха свършили.

Вече бе видял голите им тела. Сега му предстоеше да стори същото със съзнанието им.

В самолета за Ница Сийв заспа, докато четеше доклада на Били Мейс за нападението над Аликс Лейн. Но поради нараняването си вдигаше толкова шум в съня си, че разтревожената стюардеса го събуди.

Били Мейс беше чернокож полицай, с когото навремето Сийв бе патрулирал в Южен Бронкс, най-кошмарният участък в цял Ню Йорк. Началството предпочиташе най-тежките маршрути да се поемат от различните малцинства — цветнокожи, латиноамериканци и други. Веднъж по време на обиколка Били Мейс бе попаднал на война между улични банди и острието на една кама го беше улучило в брадичката, миг преди да повали собственика й. Той носеше белега от удара със същата гордост, както и полицейската си значка.

Били беше оставил в участъка копие от доклада за Аликс Лейн малко преди Сийв да тръгне с Дракона за Чайнатаун и Даяна бе съобразила да го донесе със себе си в болницата. В единия ъгъл беше прикрепена бележка от Били, в която пишеше, че има две причини, поради които той би искал Сийв да прегледа доклада. Едната беше „стоманеното ветрило“ — неправдоподобното оръжие на нападателя, споменато в показанията, а другата — че инцидентът беше станал в апартамента на известния адвокат Кристофър Хей. Последният ред от бележката гласеше: „Не служеше, ли с теб във Виетнам един тип на име Хей? Той ли е това?“

Устата на Сийв беше пресъхнала и го мъчеше убийствено главоболие. Изглежда летенето също не беше препоръчително в сегашното му състояние. Отиде до тоалетната, облекчи се и наплиска лицето си със студена вода. Погледна се в огледалото и внимателно докосна червената ивица на врата си. „Майчице, помисли си той, това копеле Трангх добре ме е наредило.“

Когато мислеше за военната си служба, той се сещаше не за Виетнам, макар да беше прекарал там три четвърти от нея, а за Камбоджа. Зоната на здрача, както шеговито я наричаха в онези дни, когато се ширеха слуховете за американски тайни формирования, прекосяващи границата на тази неутрална страна. Ей там отпред е граничният стълб. Току-що влязохме в… Камбоджа.

Той излезе от тясното, задушаващо пространство. Чуваше неравното си дишане, наподобяващо звуците на побъркан стенен часовник. Напъха се в икономичната седалка, изпълнен със завист към онези от първа и бизнес класа. Онези с парите. Полицаите, както бе добре известно, никога нямаха пари. Те имаха закона.