Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

— Сутан — прошепна в ухото й. Струваше му се, че това е моментът, който бе чакал още откакто чу гласа й по телефона.

Бавно я повали на земята и зарови лице в ямката на шията й. Ухаеше на слънце и на лято. Или може би това бяха асоциациите, които тя освобождаваше в съзнанието му.

— О, Господи. — Тя отвърна на целувките му и бедрата й започнаха да го обгръщат.

Той разкопча блузката й и се смъкна надолу, така че тя отметна глава и зарови пръсти в косата му. Крис си спомняше нещата, които тя обичаше, онова, което й доставяше удоволствие. Усещането беше подобно на онова, което изпита, когато се качи на велосипеда си за пръв път след злополуката — вълнуващо и плашещо, но същевременно тъй сладостно от оживелите спомени от срещата с онова, което бе липсвало в живота му, че караше дъхът му да замира.

Следобедните сенки пълзяха подобно на пъстри котки през поляната.

Любеха се на бавни, дълги, страстни тласъци. Сутан тихо стенеше, гърбът й беше извит и тя се търкаше по цялата му дължина, докато насладата започна да става нетърпима, бялото на очите й се показа и тя неистово се тласна нагоре, сграбчвайки бедрата му, притискайки го здраво към себе си, докато потръпваше и се тресеше под него, а дъхът й изгаряше бузата му на кратки, запъхтени изблици.

След това, като го стискаше с ръка, за да го задържи на върха на възбудата, тя се спусна надолу, сви се около него, погълна го с уста, поемайки го дълбоко навътре, докато накрая тазът му се изви напред и разкъсващи спазми разтърсиха тялото му.

Слънцето, което бавно описваше своята небесна дъга, подпали горния край на водопада и го измъкна от тъмнината, насъбрала се подобно на годините в неговата основа.

Кристофър и Сутан изглеждаха тънки като цигарена хартия през идеално полираните лещи на шесткратния полеви бинокъл „Сваровски“. Данте, проснат по корем върху една висока скала на около петдесет ярда зад тях, приличаше на огромен гущер, припичащ се под ярките лъчи на следобедното слънце.

Той бе проследил Сутан още от апартамента й, който наблюдаваше с доста по-голямо умение от мъжа със свещеническите дрехи.

След последната си среща с човека, на когото бе възложил да държи под око Сутан (един френски католически свещеник, отлъчен от своя орден и останал без средства), Данте реши да поеме наблюдението над нея в свои ръце. Беше заварил свещеника неспокоен, отбягващ пронизителния му поглед и веднага бе почувствал, че нещо не е в ред. Отначало онзи отказваше да си признае — тези католици умееха да бъдат упорити, но Данте бързо промени нещата.

Той беше отраснал заедно с Мабюс под оранжевото небе на Виетнам. Сражаваха се заедно чак към края на войната, но още преди това Данте беше чувал за подвизите на Мабюс, който се бе превърнал в нещо като местна легенда и се радваше на изключителна почит сред сънародниците си.

По това време Данте вече беше срещнал Мило, който го завербува и смени името му, както и неговия мироглед. Той го научи да гледа отвъд границите на собствената си страна, да наблюдава и изучава la situation en macro, приливите и отливите на световната политика.

Данте знаеше, че Мило се бе опитал да стори същото и с Мабюс, но при него вече беше твърде късно. Мабюс беше като гранитен блок, който човек може да дяла до безкрайност и в крайна сметка да измени само формата му, но не и неговата вътрешна структура.

Бяха му необходими двайсет минути, за да сломи съпротивата на свещеника. Всъщност Данте все още тепърва загряваше, когато той започна своето признание: „Прости ме, Боже, аз съгреших.“

Естествено, не беше в природата на Данте да прощава на когото и да било, но независимо от това изслуша изповедта, като гневът му нарастваше успоредно с размотаването на кълбото от грехове, извършени от свещеника. Чу как той задигнал пликчетата на Сутан, което очевидно я бе накарало да се досети, че някой е претърсвал апартамента й, как след това попаднал в клопката й в ресторанта Cours Saleya и издал всичко, което знаеше за „Гората от мечове“, както и за кого работи, включително името на Данте.

Вбесен, Данте заби юмрука си в смъртоносната точка точно под дясната мишница. После, възвърнал мигновено равновесието си, дълго гледа отпуснатото му лице, като се чудеше как да оправи кашата, която свещеникът беше забъркал. Мразеше да поправя чужди грешки — през по-голямата част от войната бе вършил това за руснаците, които, за разлика от Мило, ненавиждаше толкова, колкото и американците.

Данте беше шофирал след колата на Сутан до летището. Там, след като установи кой полет очаква, той използва някои от препоръките, с които го бе снабдил Мило, за да погледне списъка на пътниците и със задоволство видя сред тях името на Кристофър Хей.