Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Докато той говореше, аз висях с главата надолу на грубо одялан кръст от дървени греди. Не ми даваха храна, нито вода. Слънцето беше много силно и печеше право в очите ми. Когато валеше дъжд, ми залепваха устата със скоч, за да не мога да пия.

Накрая, когато стигнах дотам, че вече не съзнавах на кой свят се намирам, генерал Киу нареди да ме свалят от кръста. Започна да ме пои сам, като използваше чаена лъжичка, за да не ми прилошее, ако нагълтам прекалено много вода наведнъж. Аз лежах на земята и гледах лунната светлина, падаща върху краката му. После заспах, а когато се събудих, той беше седнал под едно дърво, подобно на Буда в образа на Сидхартха.

Бях много слаб и Киу ме хранеше, сякаш бях собственият му болен син. „Ако умреш сега, казваше той, ще ме разочароваш дълбоко.“ Докато укрепвах, той ми четеше откъси от „Изкуството на войната“ на Сун Цу. Това беше неговата Библия и той спазваше принципите й с непоколебимата вяра на праведник.

Поради това, че бях толкова близо до смъртта, възстановяването ми вървеше бавно. Когато генерал Киу го нямаше, за мен се грижеше младо момче на около тринайсет години. Казваше се Уин и вече беше пристрастен към опиума. Пушеше с невъзмутимото спокойствие на осемдесетгодишен старец, което беше плашеща гледка при толкова млад човек.

С течение на дните станахме приятели. Ти не си била на война и не можеш да го разбереш. Когато животът постоянно е заложен на карта, между хората, които живеят заедно, възниква особена, трудно определима близост. Колкото и да е странно, това може да стане не само сред членовете на една бойна част, но и между пленник и надзирател.

Така или иначе, нещо подобно се случи между Уин и мен. Той говореше английски много добре, но често разговаряхме и на неговия роден диалект. Явно му доставяше удоволствие да ме учи на него, а аз на свой ред го учех що е морал и закон.

Тези разговори бяха единственото ми развлечение и аз винаги ги очаквах с нетърпение. Но те бяха също и източник на дълбока тъга, тъй като виждах в Уин олицетворение на всички погубени възможности, на безкрайното зло, което причинява опиумът.

Заедно с обичта ми към него растеше и моята омраза към сълзите на мака. Знаех, че съм се провалил в мисията си. Нещо по-лошо, разбирах, че не е съществувала никаква вероятност да успея. Но в лицето на това момче виждах, нека го наречем, своето спасение. Постепенно се убеждавах, че ако успея да спася него — едно-единствено същество — от пагубната зависимост, това би превърнало поражението ми в победа. Щях да съм надвил Киу със собственото му оръжие.

И тъй, аз планирах бягството си и една нощ пристъпих към действие. Не ме бяха завързвали от деня, когато ме свалиха от кръста. Уин спеше на по-малко от три метра от мен. Взех го на ръце и той се събуди. Попита ме какво правя и аз му отговорих. Казах му, че искам да живее, да се освободи от страстта си към наркотика. И тогава — рече Сийв, като прокара пръст по белега си, — получих това. Уин извади от пояса си нож и като го заби под ухото ми, разряза врата ми чак до тук. Потече толкова много кръв, че се изплаших. Изпуснах го и паднах на земята.

Така ме и намери генерал Киу. Той приклекна до мен и докато хората му спираха кръвта и почистваха раната, ми каза: „Сега вече знаеш защо не те убих. Това щеше да е прекалено лесно. Ти искаше да избягаш, като вземеш момчето със себе си. Защото в своята самонадеяност вярваш, че знаеш кое е най-добро за него. Мислиш си, че знаеш какъв е той и какво му е нужно. Но бидейки варварин, ти не знаеш нищо. И сега най-сетне разбираш, че това е така. Уин не иска да си тръгне от тук. Той не мрази своя живот. Тук той е вече мъж — един факт, който ти не можеш да повярваш, нито да проумееш. Той има отговорности на мъж и възнаграждение на мъж. Убивал е и са го ранявали. Той е богат дори по вашите стандарти и е доказал своята храброст.“

„Досега само ти говориш от негово име, рекох аз. Остави го сам да говори за себе си.“

Обърнах се към Уин и той се изплю в лицето ми.

Генерал Киу се изсмя. „Онова, което си мислиш, че виждаш в него, е изцяло продукт на твоето съзнание, на твоята култура, каза той. Просто си си създал една илюзия. Но и това е нещо, което не очаквам да разбереш. Изглежда, че всички западняци живеете в полуилюзорен свят. Жалко, но какво да се прави. Това е вашата природа.“

Веднага, щом силите ми се възстановиха достатъчно, той ме пусна да си вървя. Изпрати с мен отряд войници да ме охраняват през опасната територия до подножието на платото и да се грижат да не би раната ми да се инфектира.