Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Кой точно от Външното?

— Мортън Сондърс — каза Даяна. — Връзката на ЦРУ.

— Гледайте екрана.

Даяна погледна и видя появяващата се информация за Сондърс.

— Но той не е връзка на ЦРУ.

— Вече не. — Пръстите на Карноу продължаваха да сноват по клавишите. — Бил е, както се качва на нашия жаргон, присвоен от трета страна.

— Което означава?

Карноу сви рамене.

— Може да е всяка една от безбройните формации в разузнаваческия свят. Да видим дали ще можем да открием коя точно.

На вратата се позвъни и Карноу вдигна очи от компютъра.

— Трябва да е техникът — каза той, като отдръпна стола си. — Телефонът ми цял ден прекъсва.

На светещия монитор се бе появил надпис: „ДОСТЪП ДО ПО-НАТАТЪШНА ИНФОРМАЦИЯ — САМО С РАЗРЕШИТЕЛНО БРЕЙК АКСЕЛ ДЕВЕТ.“

— Поискайте му документите и ги погледнете през шпионката, преди да отворите — рече Даяна, без да отделя поглед от екрана.

Карноу кимна.

— Идвам! — извика той и се запъти към вратата. Тя го чу да пита „Кой е?“ и се обърна, като се чудеше какво означава разрешително Брейк Аксел Девет. Видя го да долепя око до шпионката миг преди гръмка експлозия да я пръсне право в лицето му.

Силата на изстрела бе толкова голяма, че го отхвърли чак в срещуположния край на антрето. Даяна скочи и извади револвера си. В същото време вратата поддаде с трясък. „Свършено е с мен“, мина й през ума.

Карноу бе прострян на пода; от лицето му не беше останало почти нищо. „Чарли е от ЦРУ, помисли си тя, а те го убиха. Кои, по дяволите, са те?“

Приведена ниско, тя стреля два пъти, преди да се шмугне зад тапицираната облегалка на едно кресло. Изстрел от ловна пушка разтърси стаята. В този момент тя разбра колко слаба бе защитата, която й даваше законът.

Ушите й още звъняха, когато се претърколи иззад разнебитеното кресло, скочи и побягна. Знаеше, че няма шанс да оцелее, ако стои на едно място.

В спалнята дръпна рязко прозореца, но той се оказа заключен. Тя простена, замахна с дръжката на револвера и строши стъклото. После очисти с цевта острите късове и изскочи навън.

Озова се на стара желязна пожарна стълба и веднага заслиза надолу. Нямаше желание да я спипат горе на покрива, откъдето нямаше никакъв начин да се измъкне. Дъхът излизаше от устата й учестен и горещ; на езика, си усещаше металическия вкус на страха.

Когато стигна втория етаж, не си направи труда да слиза по-нататък, а скочи направо на земята. При падането навехна левия си глезен и светкавична болка прониза крака й.

— По дяволите! — изсъска тя през стиснатите си зъби. Чу над себе си някакъв шум, хвърли се на земята и се претърколи през рамо. Когато се изправи, видя фигурата на пожарната стълба и стреля, долавяйки със задоволство болезнения стон. Чу се дрънчене на метал в метал, но не се забави да види дали звукът бе от падането на пушката, както й се стори.

Добра се с накуцване до Второ авеню и спря едно такси. Шофьорът се обърна и при вида на одърпаната, й външност рече:

— Как да ви кажа, не знам…

— Напротив, знаете. — Даяна му показа значката си и му даде домашния си адрес.

Когато таксито спря пред жилищния й блок, тя седя цяла минута, взирайки се в собствения си вход. Първата й мисъл беше да се върне в участъка, но Сийв я бе предупредил да не го прави. Питър Лунг Чън бе намекнал, че някои от полицаите са купени от неговата организация, но го бяха убили, преди да успее да посочи кои точно.

— Госпожо? — Шофьорът я гледаше недоумяващо. — Стигнахме вече.

Даяна отпусна глава върху облегалката и затвори очи. Беше толкова изморена, че вълните на слабост заплашваха да я погълнат.

— Госпожо? Хайде, стегнете се.

Беше стигнала толкова близо до сърцето на тъмнината, обгръщаща Маркъс Гейбъл. Още толкова малко й трябваше, за да може да даде на Сийв всичко, което той искаше. А тя така бе копняла да стори това. Спомни си какво й бе казал Брад Уолф: „Най-доброто нещо за Гуарда би било да му родиш един син.“

Сега участъкът беше червена зона и тя си даваше сметка, че същото важи и за нейния апартамент. След като им бе известно коя е, те положително знаеха и къде живее. Тя се вгледа в тъмните прозорци на жилището си. Някой може би се спотайваше там, в очакване да чуе превъртането на ключа в ключалката. Даяна потрепери. Трябваше да се махне от тук.

— Госпожо, моля ви! Не знам вие как сте, но аз трябва да си изкарвам прехраната.

Даяна му даде адреса на един тих, малко известен хотел в западната част на града, далеч от оживените места, който й бе познат поради това, че често се използваше от градската управа за уединяване на съдебните заседатели.