Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Мило кимна.

— И какво ви дадоха в замяна? Пари? — Още докато задаваше този въпрос, Крис бе наясно, че една част от него отчаяно се стреми да се скрие, да не научи никога отговора.

— О, нещо много по-ценно — рече Мило. — В крайна сметка, каналът беше неизчерпаем източник на пари. Само едно нещо можеше да ме накара да се откажа от него — възможността да ликвидирам Сианук.

Но след като тя пропадна, се споразумяхме за доставка на оръжие. Те ми осигуриха постоянен приток на въоръжение, който не можех да получа и срещу всичките си пари.

Крис чувстваше, че му прилошава.

— И тези оръжия са отивали право при Пол Пот?

— Да, при Червените кхмери. Както казах, главната ми цел по това време беше да ликвидирам Сианук. Но когато това стана неосъществимо заради връзките му в Пекин, трябваше да се задоволя само с прогонването му от власт.

— За какво му е бил на ЦРУ контрабандният канал?

— Не съм се интересувал.

— Или по-точно, не ви се е искало да мислите за това.

— Възможно е — съгласи се Мило. — Но това едва ли има значение. Те никога нямаше да ми кажат.

— Но по-късно, когато Тери и Мън са ръководели канала, вие положително сте знаели при кого отива хероинът. — За Крис беше от изключително значение да разбере това. Изглежда, след всички надежди и предположения, след вярата му в подбудите на Тери, щеше да се окаже, че е грешил. Тери чисто и просто бе станал контрабандист на наркотици. Тази истина бе прекалено ужасна, за да я възприеме.

— Тъкмо това е странното в цялата работа — рече Мило. — Така и не можах да открия кой купува техния хероин. Мога да ви кажа само, че не е нито един от обичайните клиенти.

— И все пак не разбирам — каза Крис. — Логрази, който е от ЦРУ, е поискал от вас да завладеете канала на Тери… Но според вашите думи, каналът вече е принадлежал на ЦРУ.

— Казах само, че ЦРУ го купи от мен през 1969-та. Не знам какво се е случило междувременно. Може би Магьосника и Тери са се опитали да си го присвоят. Между двамата със сигурност е имало страхотен скандал, причината за който не ми е известна.

— И така, ЦРУ ви е наело да му го върнете.

— Да, макар отначало да не знаех с кого имам работа. Това беше част от операция „Белия тигър“, ключът към която е „Гората от мечове“ — онова, с което те така отчаяно се стремят да се сдобият. Чрез този талисман ще могат да контролират целия добив на опиум в Златния триъгълник.

— Откъде са могли да научат за него?

— От Магьосника. Това е прякорът, който брат ви е дал на Върджил.

Крис продължаваше да следи за появата на черното БМВ.

— Магьосника иска да убие всички ни. Знаете ли защо?

Мило се размърда неспокойно.

— Това е без значение. Всички ние сме вече вътре в тази игра и нямаме друг избор, освен да я изиграем докрай.

— Не е вярно — рече Крис, пронизвайки Мило с поглед. — От опит знам, че на хората, които твърдят, че нямат избор, просто им липсва смелост да го създадат сами. Ако промяната е толкова болезнена за вас, помислете за това, че може би именно вие можете да помогнете на Сутан да възвърне своята цялост. Преди малко споменахте за покаяние. Нима това няма да е достатъчно голямо покаяние за греховете ви?

Мило откъсна очи от неговите.

— Губим време — каза той рязко. После се обърна към Морфея и я избута по-навътре в сянката с думите: — Стой тук. Каквото и да става, не мърдай никъде, докато не се върнем. — Миг по-късно той вече тичаше през улицата. Въпреки предупредителния сигнал, който звучеше в съзнанието му, Крис го последва. — Трябва да вземем „Гората от мечове“. — Мило отключи външната врата. На стълбището беше тъмно като в рог, но той нарочно не запали осветлението. Стъпките им зловещо отекваха в стените.

Горе просторният апартамент тънеше в мрак. Мило заключи вратата зад тях. На места бледи, призрачни петна от светлина изпъстряха паркета и килимите.

Мило предпазливо пое по сложен, обиколен маршрут през коридори и стаи, изпълнени с тежки мебели. Вървеше, без да пали никакви лампи и Крис бе принуден да се движи плътно след него, за да не изгуби пътя или да не се блъсне в нещо.

На прага на всяка стая Мило спираше, сякаш душеше въздуха като куче, за да долови присъствието на неканен гост. С всяка измината крачка на Крис му се струваше, че напрежението се удвоява. Беше започнал да се поти, да се взира в тъмните ъгли, като че ли интуицията можеше да го предупреди за стаената опасност там, където зрението беше безсилно. Накрая, като на дете, което се бои от тъмното, взеха да му се привиждат злокобни, движещи се очертания във всяка по-странна форма или неясен силует.