Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Колкото до нощните масички, в едната имаше пакетче салфетки, маска за спане, бурканче нощем крем „Ойл ъв олей“, шишенце силно сънотворно и две книги с меки корици, едната, от които трилър, а другата — „А l’Ornbre des jeunes filles en fleurs“, вторият том на „Спомени за отминали неща“ на Марсея Пруст. Чекмеджето на втората нощна масичка беше празно, но вътре нямаше прах.

Аптечката на обширната баня съдържаше обичайния набор от шишенца, бурканчета и кутийки. Още два флакона сънотворно, единият с бензедрин, другият — с валиум. Нищо за отбелязване. Сапунът на ръба на кръглата вана беше от „Касуел Маси“. Тя го помириса — беше жасмин.

Мина й през ума, че щеше да е прекалено лесно, ако неочаквано бе открила мъжки одеколон или чифт тиранти. И все пак имаше чувството, че догадката на Брад Уолф е правилна. Може би причина за това беше видът на чистото, сякаш току-що изпразнено чекмедже.

С тази мисъл в главата тя се върна в спалнята и прегледа всичко отново. Прелисти дори страниците на книгите, с отчаянието на детектив от някой роман, който се надява да намери хитроумно скрита улика, като например написана в полетата бележка. Нямаше нищо.

Вече се канеше да затвори чекмеджето на нощната масичка, когато погледът й попадна върху флакона с приспивателните таблетки. Тя го вдигна, невярваща на очите си. Той не беше на Моник! Надписът върху него гласеше: Рийд Паркс. И тъй, кой по дяволите…

Главата й рязко се изправи. Тя застана напълно неподвижно, в очакване да се повтори звукът, който току-що бе чула. След като не последва нищо, Даяна пусна шишенцето в джоба си и извади служебния си револвер.

Стана и заобиколи леглото, докато гърбът й опря в стената откъм вратата. Тя беше отворена към коридора и останалата част на къщата.

Даяна си позволи един бърз поглед. Денят беше слънчев, но широките ивици сянка от спуснатите завеси скриваха вътрешността на къщата от погледа й, сякаш се намираше в гора.

Стиснала здраво пистолета в изпънатите си ръце, тя предпазливо излезе в коридора. Погледът и се мяташе вляво и вдясно, опитвайки се да пробие сумрака, в който тънеха вратите на спалните и далечният край на коридора.

Слухът й се напрягаше да долови някакъв звук. Какво бе чула преди малко? Шум от стъпки? Беше сигурна, че е заключила входната врата след влизането си. Но, разбира се, полицейските катинари, които бяха отвън, трябваше да останат отключени. Означаваше ли това, че някой, който имаше ключ от къщата, бе влязъл вътре?

Тя отминаваше спалня след спалня и баня след баня. Тъмнина и прах изпълваха ъглите. От кухнята се излизаше в трапезарията, която също така пустееше. Даяна чу как се включи генераторът на хладилника. Избръмчаването му отекна, усилено от тишината. Можеше ли това да е шумът, който бе чула?

Оттатък в гостната се мержелееше диванът, огромен като стена. Тя бързо притича зад него, като държеше насочения пистолет. Празното пространство й отвърна с насмешка.

След кухнята коридорът, прекъснат от главното крило на къщата, продължаваше към гимнастически салон, аудиокабинет, библиотека, както и още една баня.

Като не изпускаше коридора от очи, тя се промъкна до входната врата. Резето не беше спуснато; вратата беше отключена. Значи някой наистина бе влязъл след нея.

Даяна чу звука и в същия момент видя сянката. Пистолетът й описа дъга и тя насмалко не отнесе главата на котката. Животното измяука срещу зейналото дуло, после се прозина и безшумно се отдалечи в тъмнината.

Цялата в пот, Даяна започна да трепери от внезапния приток на адреналин. Тъй като нямаше за какво да го изразходват, мускулите й нервно подскачаха от излишъка на енергия.

Тя тръгна по коридора, ослушвайки се и за най-малкия шум. Изведнъж замръзна. В полумрака на гимнастическия салон забеляза приклекнала в очакване фигура. Даяна се усмихна на себе си и запристъпва напред, придържайки се към най-дълбоката сянка.

Когато прецени, че ъгълът за стрелба е подходящ, се изправи, като държеше фигурата в прицела си.

— Не мърдай! — изкрещя тя. — Полиция!

В следващия миг се удари с трясък в рамката на вратата. В главата й избухнаха ярки светлини, а револверът й се запързаля по излъскания под на салона. Дали именно тогава осъзна, че цялата стена пред нея представлява огледало, а онова, в което се е прицелвала, е било просто отражение?

Вероятно да, защото веднага след това я обгърна тъмнина, обитавана единствено от мисълта.

Кога всъщност бе взел решението да не дава на Магьосника „Гората от мечове“? Мило не знаеше точно, но подозираше, че е стигнал до него тогава, когато си бе дал сметка, че Магьосника иска смъртта на Сутан, независимо от това дали ще получи трите оръжия, или не. Без съмнение, той искаше също така и смъртта на самия Мило. Но не веднага. Това не беше в неговия стил.