Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Сигурно е нужна голяма самодисциплина, за да не мразиш и да не изпитваш страх.

— Да, наистина — отвърна тя. — Но също и чувство.

— Чувство?

— Човек трябва да се научи да обича дори своите врагове. Особено своите врагове. — Тя взе лицето му в дланите си. — На това ме научи ти, скъпи, тогава, когато се влюбих в теб.

— Значи съм бил за теб нещо повече от любовник. Бил съм твой учител.

— Учител — каза тя, — и враг.

Мило беше поразен.

— Приемала си ме за враг? — Той се взираше в лицето й и постепенно проумяваше истинското положение на нещата. Какъв глупак се бе оказал в презрителното си отношение към нея. Нима не бе сторил с Морфея същото, което неговите сънародници бяха направили с Виетнам и Камбоджа? Беше обладавал тялото й отново и отново, без да си дава сметка за това какво прави и коя е тя всъщност. Ако трябваше да използва собствените й думи, беше я изнасилвал, убеждавайки я същевременно в по-нисшестоящото й положение.

Тя беше само една проститутка и затова, когато заговореше, той я слушаше с половин ухо, както се слуша обичливо, но капризно дете. Извън леглото тя не съществуваше за него въобще. Нищо чудно, че веднъж го бе попитала дали ще я заговори, ако се срещнат на улицата. Тогава си беше казал, че всъщност би му се понравило да го видят с нея в обществото.

— Ти си дяволът, мили мой. — Тя го целуна. — Когато влезе в мен, аз те обикнах. Когато ме пренебрегна, аз пак продължих да те обичам.

Той я гледаше неразбиращо.

— Това е отговорът на въпроса ти — каза Морфея. — По този начин се освобождавам от времето и от миналото си. Прегръщам те и изпитвам единствено любов.

— Но какво получаваш в замяна? Откъде знаеш, че аз тайно не те мразя или, още по-лошо, не си ми безразлична?

— А така ли е?

— Не — отвърна Мило и в гласа му се долавяше благоговение.

Морфея се усмихна, най-сетне удовлетворена.

Крис сънуваше как влиза триумфално в Париж. С бленуваната жълта фланелка на гърба той усещаше прилив на нови сили с приближаването на финалната линия. Беше ясен и слънчев ден. Пътят бе равен и сух и нямаше нищо, което да му попречи да финишира първи.

Тълпата, извън себе си от възторг, напираше срещу преградите и полицейския кордон. Много от зрителите развяваха малки американски знаменца и го подканяха — него, първия американец, който щеше да спечели Тур дьо Франс.

„Вече нищо не може да ме спре“, мислеше си с възбуда той.

Изведнъж видя Аликс да се появява от развълнуваното множество. Полицаите, които охраняваха пистата, не я забелязаха. Той й извика, но тя не го чу, нито го видя. Вместо това, изтича точно пред пътя на велосипеда му.

Беше толкова близо, че той разбра, че при тази скорост не може да избегне удара, дори и да свие встрани. Неочаквано, в мига преди да я блъсне, тя обърна глава и го видя.

Усмихна му се…

Крис се събуди, плувнал в пот.

Вече бе превалило пладне. През тежките завеси се процеждаха ярки слънчеви лъчи. Той се обърна и видя, че леглото до него е празно. Отиде до тоалетната. Сутан не беше и там.

Крис се върна до леглото, набра Щатите, след това номера на болницата. Сестрата на етажа му каза, че състоянието на Аликс е стабилно, макар както изглежда все още да не може да говори. Съобщи му още, че за следващия ден е насрочена операция, но не можа да му даде никакви подробности. Предната вечер се бе обадил в болницата и оттам му бяха дали номера на кабинета на хирурга. Той бе позвънил там и бе узнал, че докторът е в операционната и ще остане там през целия ден.

— Майната ви! — бе казал тогава, тряскайки слушалката с мисълта, че целият свят е изграден от тайни.

Секретарката на Макс Стайнър се бе зарадвала да го чуе, но му бе казала, че Макс е на среща извън кантората. Крис му остави съобщение да разбере каква операция предстои на Аликс и да му се обади. Даде му и номера на хотела.

Сега той позвъни на рецепцията, но там нямаше съобщения за него нито от Макс, нито от когото и да било.

— Майната ви! — каза отново Крис и отиде под душа.

Докато горещите струи се лееха като водопад отгоре му, той се запита как трябва да се чувства човек, когато по време на акта любимата му произнася името на неговия брат. Това се бе случило, а ето че той не знаеше какво изпитва. Гняв? Болка? Обида? И трите заедно или нито едно от тях?

Струваше му се странно, че мозъкът му реагира на това със сънища за Аликс. Или по-точно за онова, което й причиняваше, като се намираше тук. Но нима нещо щеше да се промени, ако бе стоял през цялото време до нея? Операцията на другия ден пак щеше да я очаква.