Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Машината, която двамата образуваха, затопли стаята като пещ.

— Кажи ми — рече по-късно Мило, — какво изпитваш, когато мечтаеш за времето?

Очите й бяха затворени. В това състояние тя му изглеждаше тайнствена като самото време.

— Ти си французин — отвърна Морфея. — Дори и да ти кажа, как би могъл да ме разбереш?

Лежаха свити върху леглото и той я обърна към себе си, за да вижда по-добре лицето й. Светлината от града се процеждаше през пролуките на кадифените завеси и падаше върху лицето й. От това тя заприличваше на „апсара“, една от небесните танцьорки, гравирани върху фасадите на древните храмове в Ангкор.

— Защо винаги ми говориш отвисоко — попита недоволно той, — сякаш съм дете или принадлежа към по-долна раса?

— Напротив — каза Морфея, като го галеше. — Говоря ти така, защото принадлежиш към по-висша раса.

Мило се отдръпна, като че ли го бе ударила.

— Ако това е шега, намирам я за доста странна.

— Съвсем не е шега — каза тя, — а урокът, който вие французите ни преподавахте в Индокитай. Това беше вашият особен талант — да ни изнасилвате, като в същото време ни убеждавахте в нисшестоящото ни положение в света.

— Положително не и моят талант. Никога не съм оправдавал подобна философия.

— Не конкретно ти, скъпи — успокои го тя. — Имах предвид французите като народ.

Мило се отпусна в леглото, внезапно угнетен от разговора. Морфея се привдигна на лакът и го погледна. Сложи ръка върху гърдите му, чувствайки ударите на сърцето му.

— Ето, че те разстроих.

— Не е заради теб — каза той и това беше истина. Думите й не му бяха разкрили нищо ново. Голяма част от живота му бе преминала в опити да компенсира греховете, извършени от неговите сънародници в Индокитай. Не, причината за мрачното му настроение бе Магьосника. Ужасяваше го фактът, че неговият зъл гений е някъде там, че той, подобно на дявол, знае за съществуването на Мило — за неговия минал живот! — и го използва за своите собствени, злотворни цели. Неочаквано Мило се запита дали през цялото време не се е самозалъгвал. Действително ли беше свободен от влиянието на ЦРУ? Сега съзнаваше, че това не може да е така, преди да е разкрил какви са плацовете на Магьосника. Единствено притежаването на тази информация щеше да го направи наистина свободен.

Морфея го целуна по устните нежно, с любов.

— Какво е това, което искаш да знаеш, мили?

Погледът на Мило се плъзгаше покрай нея към тавана, където отраженията от фаровете на колите осветяваха богатите, извити орнаменти, изкуството на един отминал век.

— Искам да ми кажеш — промълви бавно той, — как си се освободила от миналото.

— Не знам дали ще мога — отвърна тя. — Преди всичко, трябва да разбираш какво означава да си азиатец.

— Искаш да кажеш, да си бил затворник или роб. — Той си помисли за някогашното си робско положение спрямо американците, което в известен смисъл продължаваше и досега. Как мразеше тази унизителна роля! — Знам какво е.

— Не че не ти вярвам — каза тя, — но мисля, че грешиш.

Ето го отново този поучителен тон. Мило не можеше повече да го понася и затова й разказа всичко.

— Дълго време бях роб на група американци — започна той. — Те нареждаха и аз изпълнявах. Сега мисля, че съм намерил начин да се освободя от тях, но не мога да бъда сигурен. Има един американец, който продължава да ме преследва и който, подозирам, е надушил дирите ми, подобно на хрътка. Той е единственият човек, от когото се боя.

Морфея поглади челото му с ръка.

— Той ще те унищожи — каза тя. — Виждам, че вече се е постарал.

— Какво говориш? Той никога не се е опитвал да ми навреди.

— О, напротив — отвърна тя. — Трябва само да видиш колко се самоненавиждаш, за да разбереш до каква степен е успял.

Той се взря в нея, като мислеше върху думите й. Нима винаги, когато се произнесеше, истината ставаше така болезнено очевидна? И Мило за пръв път осъзна дълбочината на нейната сила.

— Ти можеш да ми помогнеш — рече той. — Какво трябва да направя?

— Първо, трябва да отхвърлиш омразата — каза Морфея. — Омразата и страхът са две страни на една и съща монета. Когато мразиш, ти се страхуваш. Омразата те прави пленник на времето. Тя е като болест, която превръща минутите в часове. Щом веднъж се простиш с омразата, останалото следва от само себе си. Освобождаваш се както от времето, така и от своето минало.

— В твоите уста звучи толкова лесно.

— Така ли? Съжалявам. Изключително трудно е.

Мило се обърна в леглото, заставайки с лице към голото й тяло.