Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

И все пак, той се питаше дали само яростта му ще е достатъчна, за да надделее над неговия страх пред Магьосника.

Мило познаваше Върджил много по-добре, отколкото Логрази можеше дори да мечтае, но не смяташе това за преимущество. Тъкмо обратното — това, че знаеше на какво е способен Магьосника, подхранваше ужаса му така, както огнярят подклажда пещта.

Излишната жестокост и подигравката бяха два елемента, които Върджил неизбежно втъкаваше във всеки свой замисъл. Той беше гений от твърде извратен тип. Това, което го правеше така опасен, беше не толкова неговият интелект, колкото неочакваните скокове на мисълта му, противоречащи на всякаква логика и ред. Ако той просто бе лишен от нравственост — за какъвто Мило считаше Тери, — това би било достатъчно лошо. Но Магьосника беше нещо повече. Той бе хаос в човешки образ.

Мило си помисли за Морфея, сама в своето черно легло, и за пръв път осъзна колко умно бе изградила тя своята забрава, която я предпазваше от всичко — от страха, болката, дори от времето. За момент той й завидя за тази крепост, издигната с цената на упорито самовглъбяване. Тя беше защитена дори от хаоса, който представляваше Върджил.

После изведнъж видя нейния свят такъв, какъвто беше в действителност и с моментна тъга осъзна, че тя просто бе сменила един затвор с друг.

Как мразеше американците! Те бяха като прокажени — тези безумни синове на Мидас, които променяха всичко, до което се докоснеха, със своите обещания за планини от злато. Първо арабите, а после тъпканите с обезценени пари германци и японци започнаха ревностно да им подражават.

Тяхната философия беше проклятие за Мило, за него истинската свобода означаваше равенство. В него продължаваше да живее духът на Френската революция, който беше осмиван или, дори по-лошо, забравен от неговите сънародници.

Ветровете на промяната го бяха изхвърлили заедно с останалото човечество на този пустинен бряг. Сега единствената надежда на човешкия род беше в „Льо Жирон“ — Обществото за завръщане в лоното на църквата. Само бързият, безпощаден скалпел можеше да премахне заразата, заплашваща да обхване земното кълбо. Иначе не след дълго Франция, както някога Индокитай, щеше да бъде разграбена от мародери, прекалено алчни, за да проумеят естеството на постъпките си.

Мабюс, който почти бе приключил с работата си, се поколеба. Макар „Гората от мечове“ да не принадлежеше към неговата култура, той беше запознат с легендата. Много пъти се бе подигравал със силата на трите оръжия с чувството на доволно превъзходство над онези, които вярваха в нейното всемогъщество.

Но сега, когато държеше остриетата в ръцете си и се готвеше да ги съедини в едно цяло, в истинската „Гора от мечове“, го обзе тръпка на безпокойство. Пръстите му, които направляваха иглите от слонова кост там, където дръжките се съединяваха с нефритените остриета, внезапно се вдървиха и той насмалко не изпусна талисмана.

Мило, който седеше в мрака от другата страна на писалището, допрял върховете на пръстите си в дълбок размисъл, не забеляза нищо. За него „Гората от мечове“ беше просто средство за постигане на определена цел. Какво ли знаеше той за вековната сила, заспала подобно на звяр, чужд и враждебен към новия свят, изникнал край леговището му.

„Престани — заповяда си Мабюс. — Мило е прав. Това са само три остриета и нищо повече. Силата им се дължи единствено на хорското суеверие.“

И все пак…

— Готово е — каза Мабюс. Той се изправи в полумрака и протегна оръжието в двете си ръце.

— „Гората от мечове“ — прошепна Мило.

Мабюс потъна в сянка. Почувства как мракът го обхваща постепенно, както при затъмнение. Той сграбчи дръжката на „Гората от мечове“ с почти свръхестествена сила, породена от отчаянието. „Какво става с мен?“, мярна се в ума му.

Усети студ, после чу в съзнанието си звънтящите крясъци на мъртвите. От известно време Мабюс постоянно чувстваше техния дъх в лицето си. Скоро мисията му щеше да приключи и той щеше да се присъедини към тях. Но какъв ритуал на пречистване му предстоеше преди това, той нямаше представа.

Душата му бе черна от саждите на греха. Те сякаш бяха неизбежен продукт на пламъка, който бушуваше в него — не изкупителен огън, а страст, толкова силна, че можеше да се нарече похот.

Хладен вятър бръсна бузата му подобно на ръката на мъртвец. Стаята беше все същата. Или може би се бе променила? Мабюс внезапно изпита шеметното усещане, че стените се издуват навън, рухват и се разпадат в безкрайната чернота не на пространството, а на времето. Неговият дух растеше и се удължаваше, докато накрая доби размерите на река с безкрайна дължина.